Оливер Пьоч - Дъщерята на палача

Той посочи двамата пазачи, които все още седяха замаяни до стената.

– Намерих ги зад купчината трупи. Бяха завързани, със запушени усти. Симон, можете ли да ми кажете какво се е случило тук?

Симон накратко му разказа за преживелиците им в кладенеца. Разказа за гномската дупка, за борбата на палача с наемника и за бягството им през тунела. А също и какво са видели децата преди една седмица по пълнолуние. Запази за себе си само подозрението, че долу се намира съкровището на стария Шрефогъл. А също и факта, че Якоб Куизъл бе повалил пазачите. Благородникът навярно предполагаше, че Дявола е обезвредил стражите, преди да слезе в кладенеца.

Якоб Шрефогъл слушаше с отворена уста. Само от време на време задаваше по някой въпрос или се обръщаше, за да погледне още веднъж Клара.

– Значи, децата са си нарисували сами знака на вещиците, за да се пазят от другите деца – каза той накрая.

Погали спящата Клара по горящото чело. Сега дишането ѝ бе доста по-спокойно.

– Господи, Клара! Защо не ми каза за това? Можех да ви помогна!

Той погледна гневно Софи.

– Малкият Антон и Йоханес Щрасер можеха да бъдат спасени, ако не бяхте така твърдоглави. Какво си мислехте? Тук се разхожда луд, а вие продължавате да си играете игричките!

– Не бива да обвиняваме децата! – каза Симон. – Те са малки и са били уплашени. Важното е, че хванахме убийците. Двама от тях вероятно са отвлекли Магдалена! А предводителят им все още е с палача долу в лабиринта!

Той погледна кладенеца. От него се издигаше дим. Какво ли се разиграваше там долу сега? Дали Якоб Куизъл беше мъртъв? Симон бързо прогони тази мисъл и се обърна отново към благородника:

– Кой ли е поръчителят? За кого е било така важно да не бъде построен приютът? Кой не се е спрял дори пред убийствата на деца?

Якоб Шрефогъл сви рамене.

– Доскоро подозирахте мен... Мога само да се повторя. Повечето от благородниците в Съвета, в това число и първият бургмистър, бяха против строежа, защото се страхуваха, че може да навреди на града. Смешно е, ако се замислиш. Дори Аугсбург има такъв приют!

Той поклати възмутено глава.

– Но заради това да разрушиш строежа и да премахнеш свидетелите? При това деца? Не мога да си го представя, дори да искам.

Някой се закашля яростно. Двамата трепнаха и се обърнаха.

От кладенеца по въжето се измъкваше катраненочерна фигура. Стражите грабнаха алебардите си и предпазливо тръгнаха натам. Човекът, който се показа от ръба на кладенеца, приличаше на самия дявол. Беше от главата до петите в сажди, само бялото на очите му светеше. Дрехите му бяха прогорени на много места и пропити с кръв. Призракът стискаше между зъбите си тояга от лиственица, тлееща в единия край. Той изплю тоягата на тревата и проговори:

– Дяволите да ви вземат! И собствения си палач ли не можете да познаете? По-добре ми донесете вода, преди да съм изгорял.

Стражите се оттеглиха уплашени. Симон забърза към кладенеца.

– Куизъл, жив сте! Мислех, че Дявола... Господи, колко се радвам!

Палачът се прехвърли през ръба на кладенеца.

– Спести си речта. Негодникът сега е там, където отдавна трябваше да бъде. Но моята Магдалена все още е в ръцете на няколко главорези.

Той закуцука до едно корито с вода и се изми. Скоро под пласта сажди отново се появи лицето на палача. За миг погледна към Якоб Шрефогъл и децата. Той кимна одобрително.

– Спасил си ги, браво! – изръмжа той. – Върни се с тях и съветниците в Шонгау. Ще се срещнем у дома. Сега отивам да потърся дъщеря си.

Той взе тоягата си и забърза към пътя за Хоенфурх.

– Знаете ли къде е? – извика Симон след него.

Палачът кимна едва забележимо.

– Той ми каза накрая. Всеки проговаря рано или късно...

Симон кимна.

– А стражите? – извика той след Якоб Куизъл, който вече бе на пътя за Хоенфурх. – Няма ли да ги вземете... за подкрепление?

Той каза последните думи на себе си. Палачът вече бе изчезнал зад следващия завой на пътя. Якоб Куизъл беше гневен, много гневен.

Магдалена плетеше крака по пътя за Шонгау. Дрехите ѝ бяха разпокъсани и мокри, трепереше с цялото тяло. Едва сега осъзна, че не бе спала цяла нощ. Измъчваше я жестока жажда. Тя постоянно се озърташе, за да се увери, че вторият наемник не я преследваше. Но пътят бе пуст. Не се виждаха и селяни, които да я качат на колата си. Пред нея на хълма се издигаше Шонгау, опасан от градските стени. Вдясно се издигаше Галгенбихъл, сега безлюден. Скоро щеше да си бъде вкъщи.

Внезапно пред нея се появи една точка, която се приближаваше и ставаше все по-голяма. Фигура, която куцукаше към нея.