Оливер Пьоч - Дъщерята на палача

– Къде си завел дъщеря ми? – изръмжа той. – Изплюй камъчето, преди да те убия като бясно куче!

Дявола се засмя. Той вдигна мъртвешката си ръка като за поздрав и Якоб Куизъл видя, че на нея липсват два пръста. Въпреки това факлата все още бе пъхната в железния пръстен на средната кост.

– Иска ти се да знаещ, палачо. Хубаво място... Най-доброто място за дъщеря на палач... Може би гарваните вече кълват очите ѝ...

– Ще те смажа като плъх – каза Якоб Куизъл и вдигна заплашително тоягата.

По устните на Дявола играеше усмивка.

– Така е добре – измърка той. – Ти си като мен... Убийството е нашият занаят... Ние си приличаме повече, отколкото си мислиш.

– Грешиш – прошепна Якоб Куизъл и скочи в облака дим право към Дявола.

Без да поглежда назад, Магдалена тичаше надолу по склона. Вейки я шибаха по лицето, тръни бодяха краката ѝ и деряха роклята ѝ. Зад себе си чуваше тежкото дишане на наемниците. В началото мъжете викаха името ѝ, но постепенно гонитбата се бе превърнала в мълчаливо преследване. Те бяха последвали следата като кучета. Щяха да спрат едва когато заловят дивеча.

Магдалена рискува и бързо погледна назад. Мъжете бяха на двадесетина крачки зад нея. Бяха се отдалечили на четвърт миля от Галгенбихъл и теренът вече не беше обрасъл. Храстите бяха изчезнали. Пред нея се простираха разорани ниви. Немислимо бе да се скрие някъде. Единственият ѝ шанс бяха горите по високия бряг на Лех. Ако достигнеше елховата гора, може би щеше да ѝ се удаде да се измъкне. Дотам обаче бе далеч. А мъжете, изглежда, я настигаха.

Момичето тичаше стремглаво и се озърташе наляво и надясно с надеждата, че някъде из полето може би имаше селяни, излезли да сеят. Но в този ранен час не се виждаше жива душа. От лявата ѝ страна между хълмовете се виеше пътят за Хоенфурх, но и там не се виждаше пътник, когото би могла да помоли за помощ. А дори и да имаше някого, щеше ли да се отзове? Сама жена, преследвана от двама въоръжени мъже – кой селянин или търговец би рискувал живота си за дъщерята на палача? Вероятно щяха да подкарат още по-бързо волските си каруци, вперили поглед напред.

Тя бе свикнала да тича. От дете ходеше пеш при знахарките в съседните села. Доставяше ѝ удоволствие да усеща земята под босите си стъпала. Често тичаше, докато я заболяха дробовете. Бе тренирана и издръжлива и сега бе уловила ритъма си. Но мъжете зад нея, изглежда, не смятаха да се предават. Очевидно не им беше за пръв път да преследват хора. И явно им доставяше удоволствие. Темпото им беше развномерно и целеустремено.

Магдалена пресече пътя и се отправи към елховата горичка на брега на Лех. В далечината гората се виждаше като тясна зелена ивица отвъд нивите. Тя не бе сигурна дали ще успее да стигне дотам. Усещаше вкус на желязо и кръв в устата си. Докато тичаше, в главата ѝ се вихреха мисли. Спомените ѝ се бяха върнали. Сега тя знаеше къде бе виждала знака на вещиците, който бе нарисуван на раменете на мъртвите деца. Когато влезе вчера в къщата на акушерката, веднага забеляза парчетата на пода. Те бяха останки от глинените съдове, които преди бяха стояли на полиците на Щехлин. Съдовете съдържаха съставки, от които една акушерка се нуждаеше ежедневно в работата си – билки, спиращи кървенето и облекчаващи болката, както и стрити на прах камъни, които тя използваше за приготвянето на настойките на бременните и болните. На някои от парчетата бяха издълбани алхимични символи. Знаци, които бе използвал великият Парацелз и които се използваха от акушерките. На едно парче Магдалена бе видяла знака на вещиците.

Отначало бе объркана. Какво диреше този знак в дома на акушерката? Нима наистина бе вещица? Но докато въртеше парчето в ръцете си, тя видя символа преобърнат, с кръста нагоре.

И изведнъж знакът на вещиците се превърна в безобиден алхимичен знак.

Хематит, кървав камък...

Стрит на прах той се използваше за спиране на кървенето при раждане. Безобидно средство, което бе признато и в по-висшите лекарски кръгове, макар че тя самата се съмняваше в ползата от него.

Въпреки страха си, тя се засмя. Знакът на вещицата не бе нищо друго, освен обърнат знак за хематит!

Магдалена си спомни описанията на Симон, когато говореше за знака по раменете на децата. Лекарят и баща ѝ го бяха виждали само с кръста надолу и го бяха помислили за знак на вещиците. Но ако човек го погледнеше отгоре, той се превръщаше в обикновен алхимичен знак...

Децата сами ли си бяха татуирали този знак със сок от бъз? Все пак те често ходеха у Щехлин. Софи, Петер и другите трябва да са виждали знака по съда. Но защо да го правят? Или го беше татуирала акушерката? Но това изглеждаше безсмислено. Защо да рисува по раменете на децата знака за хематит? Може би все пак бяха децата...