Бен Кейн - Ханибал - Врагът на Рим

— Какво се перчи толкова? — промърмори Ханон.

Малх беше запазил голяма част от гнева си за некомпетентния картагенски флот, поради което и той изпитваше подобни чувства. Дните на Картаген като велика морска сила отдавна бяха отминали, след като флотът им беше направен на трески от римляните по време на ожесточената борба на двете държави за Сицилия. Забележителното беше, че преди онази война римляните не били мореплаватели. Вместо да се обезсърчат от този важен недостатък, те бяха овладели уменията на морското военно дело, като бяха добавили и някои свои трикове към него. След поражението си Картаген не беше направил почти нищо, за да си отвоюва отново морето.

Ханон въздъхна. Надеждата им наистина беше на сушата, с Ханибал.

След малко Ханон беше забравил за всичките си тревоги. На половин миля от брега малката им лодка се намираше точно над огромен пасаж риба тон. Не беше трудно да определят мястото му благодарение на вълните, образувани от големите сребристи риби, които гонеха сардини. Малки лодки се виждаха наоколо, а над тях кръжаха облаци морски птици и се спускаха отвесно към водите, привлечени от перспективата за храна. Източникът на Суниатон се беше оказал верен и двамата младежи се хилеха доволно. Задачата им беше проста — единият гребеше, а другият хвърляше мрежата. Макар да бяха виждали и по-добри дни, плетените нишки все още бяха в състояние да ловят риба. Парчетата дърво в горната част държаха мрежата на повърхността, а малки парченца олово спускаха долния ѝ край във водата.

Първото хвърляне им донесе десетина риби, всяка по-дълга от лакът. Следващите опити бяха също толкова успешни и лодката беше наполовина пълна с риба. Още малко и рискуваха да потънат.

— Добра работа за една сутрин — каза Суниатон.

— Сутрин ли? — отвърна Ханон и примижа към слънцето. — Тук сме от по-малко от час. По-лесно не можеше да бъде, а?

Суниатон го погледна сериозно.

— Не провесвай нос. Мисля, че усилията ни заслужават тост. — И с театрален жест извади от торбата малка амфора.

Ханон се разсмя. Суниатон беше непоправим.

Окуражен, приятелят му продължи да говори, сякаш сервираше на гости на важен банкет.

— Признавам, не е най-скъпото вино от колекцията на баща ми, но въпреки това е превъзходно. — Суниатон разчупи с ножа си восъчния печат и махна похлупака. Вдигна амфората към устата си и отпи голяма глътка. — Става — заяви и подаде глинения съд на Ханон. — Филистинско. Отпивай бавно.

Ханон отпи малка глътка и я обърна в устата си, както го беше учил Малх. Червеното вино беше леко и с дъх на плодове, но бе малко слабо.

— Мисля, че му трябва още няколко години отлежаване.

— Кой се надува сега? — Суниатон изрита една риба към него. — Млъквай и пий!

Ханон се ухили и се подчини, като този път отпи по-голяма глътка.

— Не го изпивай всичкото! — извика Суниатон.

Въпреки протестите му амфората бързо беше пресушена. Изгладнелите приятели веднага се нахвърлиха върху хляба, ядките и плодовете. След това най-нормалното нещо на света беше да се излегнат и да затворят очи. Несвикнали с прекалено много вино, двамата след малко захъркаха.

Студеният вятър в лицето събуди Ханон. Защо лодката се люлееше толкова силно? Потръпна. Беше измръзнал. Отвори гурелясалите си очи и видя лежащия срещу него Суниатон, все още прегърнал празната амфора. В краката му мъртвите риби с празни очи вече бяха сковани. Ханон погледна нагоре и се стресна. Вместо обичайното ясно небе виждаше стена от синьо-черни облаци. Прииждаха от северозапад. Ханон примигна; отказваше да повярва на очите си. Как беше възможно времето да се промени толкова бързо? Сякаш за да му се подиграят, първите капки дъжд западаха по бузите му. Той огледа неспокойните води и не видя нито една рибарска лодка. Не виждаше и земя. Обзе го истински страх.

Надигна се и разтърси Суниатон.

— Събуди се!

В отговор се разнесе недоволно сумтене.

— Суни! — Ханон плесна приятеля си по бузата.

— Стига бе! — извика Суниатон и се надигна. — Защо ме биеш?

Ханон не отговори.

— Къде сме, в името на боговете?

Всяка следа от опиянение напусна Суниатон, когато обърна глава първо на едната страна, после на другата.

— О, Танит! — промълви той. — Колко дълго сме спали?

— Не знам — изръмжа Ханон. — Много.

Посочи на запад, където лъчите едва проникваха през намръщените облаци. Положението на слънцето показваше, че е късен следобед. Не се виждаха нито стените на Картаген, нито скалистият нос северно от града.