Бен Кейн - Ханибал - Врагът на Рим

Ханон се разсмя.

— Слава на боговете, че си премълча! Ако го беше казал, нямаше начин да ни пусне.

Скоро стигнаха до агората. Четирите ѝ страни, всяка дълга един стадий, бяха заети от величествени портици и покрити алеи. Туптящото сърце на града беше мястото, на което се издигаше сградата, в която се събираше Съветът на старейшините и където се намираха различни държавни служби, библиотека, множество храмове и магазини. През летните вечери по-заможните младежи и девойки се събираха тук на отделни групи и се оглеждаха от безопасно разстояние. На общуването с противоположния пол не се гледаше с добро око и придружителките на момичетата винаги бяха наблизо. Въпреки това непрекъснато се изобретяваха нови начини да приближиш обекта на желанието си. През последните месеци това беше станало едно от любимите занимания на двамата приятели. Риболовът още държеше първото място, но не с голяма преднина, малко тъжно си помисли Ханон, докато оглеждаше тълпата с надеждата да зърне привлекателна женска плът.

Но вместо с групи свенливи млади красавици агората бе пълна със сериозно изглеждащи политици, търговци и високопоставени офицери. Всички вървяха към едно място — централната сграда, между чиито свещени стени редовно се събираха повече от триста старейшини вече близо половин хилядолетие. Под ръководството на двамата суфети — владетелите, избирани всяка година — най-важните мъже на Картаген решаваха всичко, от търговската политика до отношенията с други страни. Влиянието им не се изчерпваше с това. Съветът на старейшините имаше и властта да обявява война и мир, макар че вече не назначаваше военачалниците. След войната с Рим това беше оставено на народа. Единствените изисквания за кандидата бяха да е гражданин на Картаген, да е състоятелен, на възраст над трийсет и да е доказал способностите си в земеделието, търговията или във военното дело.

Обикновените граждани можеха да участват в политиката чрез Народното събрание, което се свикваше веднъж годишно на агората по заповед на суфетите. По време на големи кризи се допускаше то да се свика спонтанно за обсъждане на належащи въпроси. Макар властта му да беше ограничена, то избираше суфетите и военачалниците. Ханон очакваше с нетърпение следващото свикване, на което щеше да присъства за първи път като пълнолетен и с право на глас. Макар огромната популярност на Ханибал да гарантираше преизбирането му като главнокомандващ картагенските сили в Иберия, Ханон искаше да покаже подкрепата си към рода Барка. Това беше единственият начин, по който можеше да го направи за момента. Въпреки молбите му Малх не му позволяваше да постъпи във войската на Ханибал, както бяха направили Сафон и Бостар след смъртта на майка им. Вместо това той трябваше да завърши образованието си. Нямаше смисъл да спори с баща си по този въпрос. Кажеше ли нещо, Малх никога не си връщаше думите назад.

В съответствие с картагенската традиция Ханон до голяма степен се грижеше сам за себе си от четиринайсетгодишен, макар че продължаваше да спи у дома. Наред с другите неща работеше в ковачница и така изкарваше достатъчно пари, за да живее, без да му се налага да извършва престъпления или срамни постъпки. Тази практика приличаше на спартанската, но не беше толкова сурова. Освен това Ханон учеше гръцки, иберийски и латински. Не си падаше особено по езиците, но беше приел, че владеенето им ще е полезно в многоезичната картагенска войска. Сънародниците му не бяха родени воини и затова прибягваха до наемници или набираха войници от подчинените им народи, които да се сражават вместо тях. Либийци, иберийци, гали и мъже от Балеарските острови бяха сред онези, които съставяха с различните си умения и качества войските на Картаген.

Любимият предмет на Ханон беше военното дело. Малх лично го беше учил на военна история, от битките на Ксенофонт и Термопилите до победите на Александър Македонски. Основните теми в уроците на баща му бяха тактиката и планирането. Особено внимание се обръщаше на пораженията на Картаген във войната с Рим и причините за тях.

— Изгубихме поради липсата на решимост на водачите ни. Мислеха само как да сдържат конфликта, а не как да го спечелят. Как да ограничат разходите, без да се интересуват от победата — ядосано беше казал Малх на един паметен урок. — Римляните са безродни псета, но, богове, наистина са целенасочени. Всеки път, когато губеха битка, набираха още бойци и построяваха отново корабите си. Не се отказваха. Проклетата им Република означава всичко за тях. А кой в Картаген предложи да ни изпратят запаси и войници в Сицилия, когато имахме най-много нужда от тях? Баща ми, родът Барка и неколцина други. Никой друг. — Изсмя се късо и гневно. — И защо да се изненадвам? Предците ни са били търговци, не войници. За да получим полагащото ни се отмъщение, трябва да следваме Ханибал. Той е роден войник и водач, също като баща си. Картаген така и не даде на Хамилкар възможност да победи Рим, но можем да я предложим на сина му. Когато му дойде времето.