Кен Фоллетт - Мъжът от Санкт Петербург

От един ъгъл на двора на конюшните можеше да се покатери лесно до покрива на крилото за прислугата. Първо стъпи върху капака на ниския метален бункер за дървата. Оттам се прехвърли на ламаринения покрив на навеса, в който държаха инструментите. Навесът се облягаше на перачницата. Шарлът се изправи на гофрираната ламарина и се изтегли на покрития с керемиди стръмен покрив на перачницата. Там се обърна да погледне назад: Белинда я следваше.

Шарлът легна по корем и продължи пълзешком, като се опираше на длани и на върховете на обувките си, докато не стигна до стена. Там запълзя нагоре по покрива и яхна билото му.

Белинда я следваше.

— Не е ли опасно? — попита тя.

— Правя го от деветгодишна.

Над тях беше прозорецът на таванска стая, в която спяха две от прислужниците. Прозорецът бе високо на фронтона и горната му рамка почти опираше в покрива, който се спускаше от двете му страни. Шарлът се изправи и надникна. Вътре нямаше никого. Тя се издърпа на перваза и се изправи.

Наведе се наляво, прехвърли ръка и крак над ръба на покрива и се изтегли на керемидите. После се обърна и помогна на Белинда.

Останаха легнали там, за да си поемат дъх. Шарлът си спомни: някой й бе казал, че Уолдън Хол има четири акра покрив. Не беше за вярване, докато не се качиш на него и не осъзнаеш, че можеш да се изгубиш сред билата и долините му. Оттук се стигаше до всяка част на покрива по мостчетата, стълбите и тунелите, по които хората от поддръжката минаваха всяка пролет, за да чистят и боядисват улуците и да сменят счупените керемиди.

Шарлът се изправи и каза:

— Ела, нататък е лесно.

Към следващия покрив имаше стълба, след нея дъсчено мостче, а после няколко дървени стъпала, които водеха към вратичка в стената. Шарлът дръпна резето и се провря в скривалището си.

То представляваше ниско помещение без прозорци, със скосен таван и дъсчен под, от който могат да ти се набият трески, ако не внимаваш. Тя предполагаше, че навремето е служило за склад, но, така или иначе, днес беше забравено. Вратата в единия му край водеше към дрешник до детската стая, който не беше отварян от години. Шарлът бе открила това скривалище, когато беше на осем или девет, и понякога го използваше в играта — която сякаш играеше цял живот — на бягство от надзора. По пода бяха разхвърлени възглавници, буркани със свещи и кутия кибрит. На една от възглавниците лежеше доста опърпано плюшено куче, беше го скрила тук преди осем години от гувернантката си Мария, която искаше да го изхвърли. На малка масичка имаше напукана ваза, пълна с цветни моливи, и червен кожен несесер с пособия за писане. В Уолдън Хол правеха инвентаризация на всеки няколко години и Шарлът си спомни как госпожа Брайтуайт, икономката, казваше, че изчезват най-странни неща.

Белинда пропълзя вътре и Шарлът запали свещите. После извади двете книги от пазвата си и прочете заглавията. Едното беше „Домашна медицина“, а другото „Роман за сласт“. Медицинската книга изглеждаше по-обещаваща. Шарлът седна на една възглавница и я отвори. Белинда се настани до нея с гузен вид. Шарлът се чувстваше така, сякаш след миг щеше да открие тайната на живота.

Прелисти страниците. Текстът беше доста изчерпателен и подробен по отношение на ревматизма, счупените кости, дребната шарка, но що се отнася до раждането на деца, внезапно ставаше твърде неясен. Споменаваха се някакви мистериозни контракции, изтичащи води и нещо, което трябвало да се върже на две места, а после да се среже с ножици, предварително потопени във вряща вода. Тази глава очевидно беше писана за хора, които вече знаят много по въпроса. Имаше обаче рисунка на гола жена. Шарлът забеляза, но беше твърде смутена, за да го сподели с Белинда, че жената на рисунката няма косми на едно определено място, където тя самата ги имаше в изобилие. После следваше рисунка на бебето в корема на жената, но без никаква индикация откъде би могло да излезе то.

— Сигурно лекарят трябва да те разреже — предположи Белинда.

— Тогава какво са правили в миналото, когато е нямало лекари? — възрази Шарлът. — Явно тази книга не става. — Тя отвори другата наслуки и прочете на глас първото изречение, което й попадна пред очите: — „Тя се отпускаше сладострастно бавно, докато не се наниза напълно на твърдото ми копие, а после започна да се движи прелестно назад-напред“. — Шарлът се намръщи и погледна Белинда.

— Това пък какво значи? — попита Белинда.

Феликс Кшезински седеше в купето и чакаше влакът да потегли от гара Дувър. В купето беше студено. Той беше съвършено неподвижен. Навън бе тъмно и виждаше отражението си в прозореца: висок мъж с добре оформен мустак, черно палто и бомбе. На поставката над главата му имаше малък куфар. Можеше да мине за търговски пътник на някой швейцарски производител на часовници, само че, ако се вгледаше внимателно, всеки би забелязал, че палтото му е евтино, куфарът — картонен, а лицето не е на човек, който продава часовници.