Кен Фоллетт - Мъжът от Санкт Петербург

— Тогава как излизат от теб? — попита Белинда.

— Не знам. Колко са големи?

Белинда разпери ръце, за да покаже.

— Близнаците бяха ей толкова големи, когато се родиха. — После размисли и посви малко ръце. — Е, по-скоро ей толкова.

— Когато кокошката снася, яйцето излиза от… отзад — каза Шарлът, но избягваше да я поглежда в очите. Никога не беше водила толкова интимен разговор с някого. — Яйцето изглежда доста голямо, но все пак излиза.

Белинда се наведе към нея и заговори тихо:

— Веднъж видях как Дейзи ражда теленце. Тя е крава от фермата. Мъжете не знаеха, че гледам. Те така го нарекоха: „изкара“ телето.

Шарлот се развълнува.

— И какво стана?

— Беше ужасно. Сякаш коремът й се отвори, изтече много кръв и други неща. — Белинда потрепери.

— Направо ме плашиш — рече Шарлът. — Страхувам се, че ще се случи с мен, преди да науча всичко необходимо. Защо просто не ни кажат?

— Не бива да говорим за такива неща.

— По дяволите, точно за такива неща трябва да говорим!

Белинда ахна:

— Не бива и да ругаеш!

— Не ми пука. — Шарлът се вбесяваше, че няма как да разбере, няма кого да пита, нито къде да прочете… Тогава й хрумна нещо. — В библиотеката има един заключен шкаф — обзалагам се, че в него крият книги за всякакви такива неща. Да проверим!

— Но щом е заключен…

— О, от години знам къде държат ключа.

— Ще имаме големи неприятности, ако ни хванат.

— Сега всички се обличат за вечеря. Това е нашият шанс. — Шарлът се изправи.

Белинда се поколеба.

— Ще стане скандал.

— Изобщо не ме интересува. Така или иначе, ще претърся този шкаф, ти ела, ако искаш. — Шарлът се обърна и тръгна към къщата. След миг Белинда я догони, както и очакваше.

През портика с колоните влязоха в хладното величествено фоайе. Завиха наляво, подминаха утринния салон и Осмоъгълния салон, после влязоха в библиотеката. Шарлът си повтаряше, че е жена и има право да знае, но въпреки това се чувстваше като непослушно момиченце.

Библиотеката беше любимата й стая. Тъй като се намираше на ъгъл в къщата, тя бе много светла благодарение на трите големи прозореца. Кожените кресла бяха стари и изненадващо удобни. През зимата тук цял ден гореше огън, имаше всякакви игри, пъзели и две-три хиляди книги. Някои от тях бяха много стари, още от времето, когато е построена къщата, но имаше и доста нови, защото майка й четеше романи, а баща й се интересуваше от най-различни неща — химия, агрономия, пътешествия, астрономия и история. Шарлът обичаше да идва в почивния ден на Мария, защото тогава гувернантката нямаше да изтръгне от ръцете й „Далеч от безумната тълпа“ и да я замени с „Вълшебни водни твари“. Понякога баща й също беше тук с нея, седнал зад своето високо викторианско писалище, той четеше каталог със земеделска техника или финансовия баланс на американските железници, но никога не й казваше коя книга да чете.

Сега библиотеката беше празна. Шарлът тръгна право към писалището, отвори малко квадратно чекмедже и извади от него ключ. До стената срещу писалището имаше три шкафа. В единия бяха кутиите с игрите, а в другия — кашони с хартия и пликове с герба на Уолдън. Третият беше заключен. Шарлот го отвори.

Вътре видя двайсет-трийсет книги и купчина стари списания. Прегледа набързо едно от тях. Наричаше се „Перлата“. Не й се стори обещаващо. Грабна наслуки две книги, без да погледне заглавията. Затвори бързо шкафа, заключи го и върна ключа в чекмеджето на писалището.

— Ето! — рече тя победоносно.

— А къде ще идем да ги разгледаме? — изсъска Белинда.

— Не помниш ли скривалището ни?

— О! Да!

— Защо шепнем?

И двете се засмяха.

Шарлът тръгна към вратата и внезапно чу глас в коридора:

— Лейди Шарлът… Лейди Шарлът…

— Това е Ани, търси ни — рече Шарлът. — Тя е мила, но е много глупава. Ще излезем от другата страна, бързо. — Прекосиха библиотеката и минаха през вратата към билярдната зала, от която пък се стигаше до оръжейната; там вече имаше някого. Шарлът се заслуша.

— Татко е — рече Белинда, изглеждаше изплашена. — Той беше навън с кучетата.

За щастие, прозорците на билярдната зала бяха френски и от тях се излизаше на западната тераса. Шарлът и Белинда се измъкнаха навън и тихо затвориха вратите. Слънцето вече висеше ниско, аленееше и хвърляше дълги сенки по моравата.

— А сега как ще влезем пак? — попита Белинда.

— През покривите. Ела!

Шарлът хукна към задната страна на къщата и през кухненската градина към конюшните. Напъха двете книги в пазвата си и затегна колана на роклята, за да не изпаднат.