Кен Фоллетт - Устоите на Земята

Изглеждаше гузна, но от неудобството да отговаря я спаси идването на Питър Длетото, млад каменоделец. Беше срамежлив и малко тромав мъж с руса коса, която падаше на очите му, но ваянията му бяха красиви и Джак се радваше, че разполага с него.

— Какво мога да направя за теб, Питър?

— Всъщност, търсех Сали — отвърна Питър.

— Ами, намери я.

Сали стана и изтупа трохите хляб от предницата на туниката си.

— Ще се видим по-късно — каза тя, а след това двамата минаха през ниската врата и заслизаха по витото стълбище.

Джак и Алиена се спогледаха.

— Изчерви ли се тя? — запита Джак.

— Надявам се — отвърна Алиена. — Боже мой, крайно време е да се залиса по някого. На двайсет и шест години е!

— Виж ти. Бях изгубил надежда. Мислех, че се кани да си остане стара мома.

Алиена поклати глава.

— Не и Сали. Достатъчно жизнена е. Просто е придирчива.

— Нима? Момичетата в графството не налитат много да се женят за Питър Длетото.

— Момичетата в графството си падат по едри и чаровни мъже като Томи, които изглеждат страхотно на кон и могат да поръчат да обшият наметалото си с червена коприна. Сали е различна. Иска някой умен и чувствителен. Питър е точно за нея.

Джак кимна. Никога не беше го мислил така, но интуитивно чувстваше, че Алиена е права.

— Тя е като баба си — рече той. — Майка ми се беше влюбила в чудак.

— Сали е като майка ти, а Томи е като баща ми — отвърна Алиена.

Джак й се усмихна. Беше по-красива от всякога. Косата й бе изпъстрена със сиво, а кожата на гърлото й не беше така мраморно гладка като преди, но със стареенето и загубата на пълнотата, дошла от майчинството, изящните кости на прелестното й лице изпъкваха повече и тя придобиваше някак структурна и по-изчистена красота. Джак се пресегна и проследи с пръст очертанието на брадичката й.

— Като моите висящи контрафорси — промълви той.

Тя се усмихна.

Ръката му продължи надолу по шията и гръдта й. Гърдите й също се бяха променили. Помнеше как стърчаха някога все едно, че са безтегловни и зърната щръкваха нагоре. После, когато беше бременна, бяха станали още по-големи и зърната се бяха уголемили. Сега бяха по-смъкнати и меки, и се полюшваха сладко насам и натам, докато вървеше. Обичал ги беше през всичките им промени. Чудеше се какви ли щяха да са, когато остарееше. Щяха ли да са съсухрени и набръчкани? Навярно щеше да ги обича дори и тогава. Усети как зърното й се втвърди под милувката му. Наведе се и я целуна по устните.

— Джак, в църква си — смъмри го тя.

— Все едно — отвърна той и ръката му пробяга по корема й и към слабините.

От стълбището се чуха стъпки.

Той се отдръпна гузно.

Тя се ухили на неудобството му.

— Ето, че Бог те наказа — подхвърли му заядливо.

— Ще видиш ти после — изшепна й той с насмешлива закана.

Стъпките стигнаха горе и приор Джонатан се появи от стълбището. Поздрави двамата строго. Изглеждаше мрачен.

— Има нещо, което искам да чуеш, Джак — рече той. — Ще дойдеш ли в портиците?

— Разбира се. — Джак се вдигна на крака.

Джонатан заслиза по витото стълбище.

Джак се спря на вратата и посочи заканително пръст към Алиена.

— По-късно.

— Обещаваш ли? — ухили се тя.

Джак тръгна след Джонатан по стъпалата и го последва през църквата до вратата в южния трансепт, извеждаща на портиците. Продължиха по северния портик покрай учениците с восъчните им таблички и спряха на ъгъла. С кимване Джонатан насочи вниманието му към някакъв монах, който седеше самотен на каменна издатина в средата на западния портик. Качулката на монаха беше вдигната и покриваше лицето му, но щом се спряха, мъжът се обърна, погледна към тях и след това бързо извърна очи.

Джак неволно отстъпи назад.

Монахът беше Уейлрън Бигод.

— Какво, по дяволите, прави тук? — сопна се ядосано Джак.

— Подготвя се да срещне Създателя си — отвърна Джонатан.

Джак се намръщи.

— Не разбирам.

— Той е прекършен човек — обясни приорът. — Няма никакво положение, никаква власт и никакви приятели. Разбрал е, че Бог не го иска за велик и могъщ епископ. Видял е грехопадението си. Дойде тук пеш и се примоли да бъде приет като смирен монах, за да се моли на Господа в сетните си дни да прости греховете му.

— Трудно ми е да го повярвам — отрони Джак.

— И на мен, в началото — призна Джонатан. — Но в крайна сметка разбрах, че той винаги е бил богобоязлив човек.

Джак го погледна скептично.

— Наистина смятам, че беше ревностен във вярата си. Просто направи съдбоносна грешка: вярваше, че целта оправдава средствата в службата на Бога. Това му позволи да прави каквото си ще.