Кен Фоллетт - Устоите на Земята

Ричард така и не беше имал деца, тъй че племенникът му го наследи. Кралят, зашеметен и обезсилен от скандала с Бекет, бе приел линията на най-малкото съпротивление и бързо бе утвърдил Томи за граф. Алиена с готовност беше предала властта на по-младото поколение. Беше постигнала с графството това, което искаше. Шайринг отново беше богат и процъфтяващ, със земя с тлъсти овце, зелени поля и здрави мелници. Някои от по-големите и по-напредничави земевладелци бяха последвали примера й в орането с коне, като хранеха животните си с овеса, израснал по системата за тригодишно редуване на посевите. Вследствие на това земята можеше да изхрани много повече хора, отколкото под прогресивното управление на баща й.

Томи щеше да бъде добър граф. Точно за това беше роден. Джак дълго време бе отказвал да го разбере — искаше синът му да стане строител. Но накрая бе принуден да признае истината. Томи така и не можеше да издяла камък в права линия, но беше роден за водач и на своите двайсет и осем години беше решителен, твърд, умен и справедлив. Обикновено вече го наричаха Томас.

Когато той пое властта, хората очакваха Алиена да остане в замъка, да се заяжда със снаха си и да си играе с внучетата. Тя се беше изсмяла на предположенията. Харесваше жената на Томи — хубаво момиче, една от по-малките дъщери на графа на Бедфорд — и обожаваше трите си внучета, но на своите петдесет и две години все още не бе готова да се оттегли от активен живот. Двамата с Джак си бяха взели голяма къща близо до приората Кингсбридж — в някогашния бедняшки квартал, макар вече да не беше такъв — и се беше върнала към търговията с вълна, купуваше и продаваше, договаряше се с цялата си предишна енергия и бързо въртеше парите.

Групата за екзекуцията навлезе в площада и Алиена се съвзе от унеса си. Вгледа се в затворника, който залиташе в края на едно въже с вързани зад гърба ръце. Беше Уилям Хамли.

Някой отпред го заплю. Тълпата на площада бе голяма, защото много хора се радваха да видят края на Уилям, а дори за онези, които не таяха ненавист към него, бе голямо събитие да видят бивш шериф обесен. Но Уилям беше замесен в най-ужасното убийство, за което някой можеше да си помисли.

Алиена не беше познавала, нито си беше представяла някога нещо, сравнимо с реакцията към убийството на архиепископ Томас. Новината се бе разнесла като пожар из Християнството, от Дъблин до Йерусалим и от Толедо до Осло. Папата се беше оттеглил в траур. Континенталната половина на империята на крал Хенри бе поставена под възбрана, което означаваше, че църквите бяха затворени и нямаше никакви служби, освен кръщенета. В Англия хората започнаха да правят поклонничество до Кентърбъри, все едно че беше светилище като Сантяго де Компостела. Освен това се бяха случвали чудеса. Вода, смесена с кръвта на мъченика и нишки от мантията, която бе носил при убийството си, изцеряваха болни не само в Кентърбъри, но из цяла Англия.

Хората на Уилям се бяха опитали да откраднат трупа от катедралата, но монасите бяха предупредени и го бяха скрили. И сега той се съхраняваше в каменна гробница, а поклонниците трябваше да пъхат глави в дупка в стената, за да целунат мраморния саркофаг.

Това бе последното престъпление на Уилям. Беше се върнал бежешком в Шайринг, но Томи го бе арестувал и обвинил в светотатство, а съдът на епископ Филип го бе намерил за виновен. Обикновено никой нямаше да посмее да осъди шериф, защото бе служител на Короната, но в този случай в сила беше обратното: никой, дори кралят, нямаше да посмее да защити един от убийците на Бекет.

Уилям щеше да свърши зле.

Очите му бяха зяпнали диво, устата му зееше олигавена, стенеше несвързано и на предницата на туниката му имаше петно, където се беше подмокрил.

Алиена загледа как старият й враг залитна слепешком към бесилките. Спомни си младия, нагъл и безсърдечен младеж, който я бе изнасилил преди трийсет и пет години. Не беше за вярване, че се е превърнал в стенещото и изплашено до смърт получовешко същество, което виждаше сега. Дори дебелият, страдащ от подагра, разочарован стар рицар, какъвто беше в по-късния си живот, нямаше нищо общо с това. Той започна да се бори и да врещи, когато се приближи към бесилката. Войниците го задърпаха като прасе, поведено към кланицата. Алиена не намери жал в сърцето си: можеше само да изпита облекчение. Уилям нямаше никога да тероризира никого повече.

Риташе и пищеше, докато го вдигаха на волската кола. Приличаше на животно с почервенялото си лице, подивял и мръсен. Но звучеше като дете, докато ломотеше, стенеше и ревеше. Нужни бяха четирима души да го задържат, докато пети слагаше клупа около врата му. Бореше се толкова много, че възелът се затегна, преди да се смъкне и започна да се души от собствените си усилия. Войниците се отдръпнаха. Уилям се загърчи задавен и тлъстото му лице стана мораво.