Кен Фоллетт - Устоите на Земята

Алиена бе втрещена. Дори в най-силния си гняв и омраза не беше му пожелавала такава смърт.

Нямаше никакъв шум, докато се давеше, и тълпата стоеше безмълвна. Дори хлапетата се бяха усмирили пред ужасната гледка.

Някой удари с пръчка хълбока на вола и животното се затътри напред. Най-сетне Уилям падна, но падането не прекърши врата му и той бавно започна да се души, увиснал на края на въжето. Очите му останаха отворени. Алиена усети, че гледа към нея. Гримасата на лицето му, докато висеше и се гърчеше в агония й беше позната и тя осъзна, че точно така бе изглеждал, докато я изнасилваше, малко преди да свърши. Споменът я прониза като нож, но не можеше да откъсне погледа си.

Дълго продължи, но тълпата остана смълчана до самия край. Лицето му все повече потъмняваше. Предсмъртните му гърчове затихнаха до вяло потръпване. Накрая очите му се завъртяха навътре, клепачите му се затвориха и той застина, а след това езикът му грозно се показа навън, черен и подут между зъбите.

Беше мъртъв.

Алиена се чувстваше изцедена. Уилям бе променил живота й — някога щеше да каже, че е съсипал живота й — а сега беше мъртъв, безсилен да нарани нея или когото и да било повече.

Тълпата започна да се разпръсва. Хлапетата си запоказваха с мимики едно на друго смъртните гърчове, въртяха очи и се плезеха. Един войник се качи на скелето, сряза въжето и смъкна Уилям.

Алиена улови погледа на сина си. Сякаш бе изненадан, че я вижда. Дойде веднага при нея и се наведе да я целуне. „Моят син“, помисли си тя. „Моят голям син. Синът на Джак.“ Спомни си колко ужасена беше от това, че може да има дете от Уилям. Е, някои неща бяха свършили добре.

— Мислех, че не искаше да идваш тук днес — каза Томи.

— Трябваше — отвърна тя. — Трябваше да го видя мъртъв.

Изглеждаше стъписан. Не можеше напълно да я разбере. А тя се радваше. Надяваше си никога да не му се наложи да разбира такива неща.

Прегърна я през раменете и напуснаха площада заедно.

Алиена не погледна повече назад.

В един горещ ден в разгара на лятото Джак обядваше с Алиена и Сали в хладината на северния трансепт, горе в галерията, седнал върху надраскания гипс на чертожния под. Жуженето на монасите, които припяваха по време на шестия час в канцела, достигаше на тихо мърморене като ромон на далечен водопад. Имаха за обяд резени студено агнешко, пресен бял хляб и кана златист ейл. Джак беше прекарал сутринта в скициране плана на новия канцел, чието строителство щеше да започне догодина. Сали гледаше скиците му, докато откъсваше с хубавите си бели зъби късче месо. Знаеше, че след малко щеше да му каже нещо критично по тях. Озърна се към Алиена. Тя също бе отгатнала лицето на Сали и знаеше какво предстои. Спогледаха се разбиращо и се усмихнаха.

— Защо искаш източният край да е закръглен? — попита Сали.

— Основал съм го на модела на Сен Дени — отвърна Джак.

— Но има ли някакво предимство?

— Да. Кара поклонниците да се движат.

— И заради това имаш само този ред малки прозорци.

Джак си беше помислил, че скоро щеше да се стигне до прозорците, защото Сали беше стъклар.

— Малки прозорци ли? — престори се той на възмутен. — Тези прозорци са огромни! Когато за първи път сложих толкова големи прозорци в този храм, хората си помислиха, че цялото здание ще се срути заради липса на структурна опора.

— Ако канцелът беше четвъртит, щеше да имаш огромна плоска стена — настоя Сали. — Би могъл да поставиш наистина големи прозорци.

Имаше право, прецени Джак. Със закръглената форма целият канцел трябваше да има същия вертикален план навсякъде, с традиционните три нива с аркада, галерия и прозоречно ниво. Четвъртитият край предлагаше възможността да се промени модела.

— Би могло да се измисли друг начин да се накарат поклонниците да се движат — призна той замислено.

— А изгряващото слънце ще грее през големите прозорци — добави Сали.

Джак можеше да си го представи.

— Би могло да има високи стреловидни арки като копия на стойка.

— Или един голям кръгъл прозорец като роза — каза Сали.

Беше изумителна идея. За човек, застанал в нефа и загледан по дължината на храма на изток, кръглият прозорец щеше да прилича на огромно слънце, изригнало в неизброими лъчи с пищен цвят. Джак наистина можеше да си го представи.

— Чудя се каква ли тема биха поискали монасите.

— Закона и Пророците — отвърна Сали.

Той я погледна изумен.

— Ах ти, хитра лисицо, вече си обсъждала идеята с приор Джонатан, нали?