Генрик Сенкевич - С огън и меч

— Тогава ще бъдете спасени — каза слепият, — но за нас не е дошъл още часът на освобождението… Горко вам, братя! Горко и на мене!

Последните думи той изрече почти със стон и такова безкрайно отчаяние се изписа върху лицето му, че гостите не знаеха какво да правят. Елена го настани на стол, а самата тя изтича в трема и след малко се върна с лютня в ръка.

В стаята се разнесоха тихи звуци и девойката запя набожна песен:

Слепият отметна глава назад и заслуша думите на песента, които сякаш действаха като успокоителен балсам, защото от лицето му постепенно изчезваха болката и ужасът; накрая главата му клюмна на гърдите и той си остана така, сякаш в полусън, полувцепенен.

— Стига да не се прекъсне пеенето, той ще се успокои напълно — каза княгинята тихо. — Виждате ли, ваша милост панове, неговата лудост се състои в това, че той непрекъснато чака апостоли и щом някой пристигне у дома, веднага излиза да пита дали това не са апостоли…

А Елена продължаваше да пее:

Сладкият й глас звучеше все по-силно и с тая лютня в ръка, с вдигнатите нагоре очи беше толкова прекрасна, та поручикът не можеше да откъсне очи от нея. Загледа се в нея, потъна в нея — забрави света.

— Стига вече! Сега вече той няма да се събуди скоро. Моля, ваша милост панове, на вечеря.

— Заповядайте, пък каквото дал Господ! — обадиха се подир майка си младите Булихови.

Пан Розван като човек със светски маниери взе под ръка княгинята. Щом видя това, пан Скшетуски веднага се обърна към Елена. Сърцето му омекна като восък, а от очите му чак искри изскочиха, когато усети ръката й върху своята, и рече:

— Струва ми се, че и ангелите на небето не пеят по-прекрасно от ваша милост.

— Грешиш, рицарю, когато сравняваш моето пеене с ангелското — отговори Елена.

— Не зная дали греша, но е сигурно, че с готовност бих дал да ми извадят очите, за да слушам твоето пеене до смъртта си. Но какво говоря! Ако ослепея, не ще мога да те виждам, което също би било непоносима мъка.

— Не говори така, ваша милост, защото още утре, щом си заминеш оттук, ще забравиш.

— О, това няма да стане, така се влюбих във ваша милост, че и след цял век живот няма да пожелая друго чувство и никога няма да го забравя.

При тия думи силна руменина обля лицето на княгинята, а гърдите й се повдигнаха още по-бързо. Тя искаше да отговори, но устните й трепереха, затова пан Скшетуски продължи:

— По-скоро ваша милост ще ме забрави при тоя хубав казак, който акомпанира песните ти на балалайка.

— Никога, никога! — шепнеше девойката. — Но ти, ваша милост, се пази от него, защото той е страшен човек.

— Какво значение има за мен един казак, та ако ще и цялата Сеч да е с него, аз съм готов на всичко за тебе. Ти си ми като безценно съкровище, ти си моят свят, само нека да зная, че и ти имаш чувства като мене.

Тихото „да“ прозвуча като райска музика в ушите на пан Скшетуски и веднага му се стори, че в гърдите му бият поне десет сърца; в очите му всичко засия, сякаш слънчеви лъчи заляха света. Той почувства у себе си непознати сили, криле на раменете. През време на вечерята на няколко пъти му се мярна лицето на Богун, което беше много променено и бледо, но поручикът не искаше да знае за съперника, щом Елена му бе отговорила с взаимност. „Да върви по дяволите! — мислеше си той. — Само да не ми се изпречва на пътя, защото ще го унищожа.“ Впрочем мислите му бяха насочени другаде.

Той чувстваше, че Елена седи толкова близо до него, че почти докосва рамото й със своето рамо, виждаше руменината, която не слизаше от лицето й и от която лъхаше горещина, виждаше развълнуваната й гръд и очите, ту наведени скромно и покрити с клепачите, ту светнали като две звезди. Защото и Елена, при все че бе наплашена от старата Курцевич, при все че живееше като сираче в тъга и страх, все пак беше украинка с огнена кръв. Щом върху ней паднаха топлите лъчи на любовта, тя веднага разцъфна като роза и се пробуди за нов, непознат ней живот. Лицето й грейна от щастие и смелост, а тия пориви в борбата им с моминския свян обляха бузите й с прекрасни червени багри. Затова пан Скшетуски едва не изпадна в изстъпление. Той пиеше на провала, но медовината не му действаше, защото беше вече пиян от любов. Не виждаше нищо на масата освен своето момиче. Не виждаше, че Богун побледнява все повече и повече и току попипва дръжката на кинжала си; не чуваше как пан Лонгинус разправя за трети път за своя прадядо Стовейко, а братята Курцевичи за походите си за „турски богатства“. Пиеха всички освен Богун, а най-добър пример даваше старата княгиня, като вдигаше чаша ту за здравето на гостите, ту за здравето на милостивия княз господар, ту, най-сетне, за влашкия господар Лупул. Говореха също и за слепия Васил, за някогашните му рицарски добродетели, за злополучния поход и за сегашната му лудост, която най-големият, Симеон, обясняваше така: