Софи Оксанен - Чистка

Селските кучета се разлаяха, момичето се сепна, опита да зърне пътя през мрежестата ограда, ала не понечи да погледне към гората.

— С кого беше? — повтори Алийде.

Момичето облиза устни, хвърли поглед към жената и оградата и се зае да навива ръкавите си с несръчни движения, и все пак ловко, предвид състоянието и речта й. Изпод ръкавите се оголиха ръце на петна и тя ги протегна към Алийде като доказателство за думите си, същевременно извръщайки глава към оградата, за да я скрие.

Алийде изтръпна. Да, момичето определено се опитваше да събуди съчувствие, навярно искаше да влезе в къщата, за да види дали там няма нещо за крадене. И все пак натъртванията бяха истински. Алийде обаче отбеляза:

— Изглеждат стари. Отдавнашни синини.

Пресните, кървясали петна накараха потта отново да избие над горната й устна. Синините трябва да се крият и да се мълчи. Винаги се е правело така. Навярно момичето бе забелязало смущението й, защото дръпна плата с внезапни, резки движения, за да прикрие контузиите си, сякаш едва сега бе осъзнала колко срамно бе да ги показва, и обясни разпалено, с поглед към оградата, че било тъмно и не знаела къде се намира, просто тичала ли, тичала. Накъсаните изречения преминаха в уверения, че ще си тръгне. Нямало да пречи повече на Алийде.

— Изчакай тук. Ще донеса валериан и вода — каза тя и пое към къщата. От вратата хвърли още един поглед на момичето, което се бе сгушило неподвижно на пейката. Наистина бе уплашена. Страхът й се надушваше отдалеч. Алийде усети, че бе започнала да диша през устата. Ако момичето бе примамка, страхуваше се от човека, който я бе изпратил тук. Може би си имаше причина, може би и тя трябваше да се страхува, може би трябваше да тълкува треперещите й ръце като знак да заключи вратата и да си остане вкъщи, да държи момичето навън, нека си хваща пътя, само да се махне, само да я остави на мира, стар човек е. Само да не се задържа, разпръсквайки тази противна, позната миризма на страх. Може би наоколо се навърташе някоя банда, проникваща във всички къщи? Дали да не звънне да поразпита? Или пък момичето нарочно бе дошло в нейния дом? Навярно някой бе подочул, че нейната Талви щеше да й дойде на гости от Финландия? Но нали вече това не беше чак такова значимо нещо, както по-рано.

В кухнята Алийде сипа вода в едно канче с черпака и добави няколко капки валериан. Момичето се виждаше през прозореца, не бе помръднало. Алийде също си сложи валериан в лъжичката с лекарството си за сърце, макар да не бе време за хранене, върна се на двора и й подаде канчето. Момичето го взе, помириса го предпазливо, остави го на земята, преобърна го и се загледа в потъващото в пръстта съдържание. Алийде се подразни.

— Не ставаше ли за пиене водата?

Момичето я увери в противното, ала поиска да знае какво бе капнала вътре.

— Само валериан.

Отговор не последва.

— Имам ли някаква причина да лъжа?

Момичето й хвърли бегъл поглед. В изражението й личеше нещо лукаво. Това тормозеше Алийде, но все пак донесе от кухнята ново канче с вода и шишенцето валериан, подаде й ги, тя помириса течността и се убеди, че бе просто вода, изглежда разпозна и валериана и капна няколко капки в канчето. Алийде се ядоса. Дразнеше ли я? Може би чисто и просто бе луда. Избягала от болницата. Спомни си за жена, която се измъкнала от Колувере. Сдобила се с вечерна рокля и обувки от пакетите с помощи и тръгнала да се тътрузи из града, плюейки минувачите.

— Хубава ли е водата?

Течността струеше по брадичката на момичето, докато гълташе ненаситно.

— Преди малко се опитах да те събудя, а ти само извика „не и вода“.

Момичето очевидно не си спомняше, ала предишният й крясък още ехтеше в главата на Алийде, рикошираше от едната половина на черепа й към другата, въртеше се напред-назад, викайки към себе си нещо много по-отдавнашно. Човек издава изненадващо сходни звуци, когато главата му е потапяна във вода достатъчен брой пъти. В гласа на момичето я имаше тази позната нотка. Чуваха се пръски, задух и отчаяние. Ръката я зачовърка. Тъпата болка се дължеше на порива да зашлеви момичето. Млъквай. Изчезни. Махай се. Дали пък не бъркаше. Навярно момичето някога е щяло да се удави, докато е плувало, може би затова се страхуваше от вода. Навярно собствената глава на Алийде й правеше номера, смесваше неща, които нямаха нищо общо. Може би пожълтелият, прояден от времето език на момичето я бе накарал да си фантазира някакви работи.

— Гладна ли си, а?