Софи Оксанен - Чистка

Момичето изглеждаше така, сякаш или не бе разбрало въпроса, или никога не го бяха питали подобно нещо.

— Чакай тук — разпореди се Алийде и пак влезе вътре, като затвори вратата след себе си. Скоро се върна с черен хляб и чинийка с масло. За маслото се поколеба за миг, но все пак го взе със себе си. Далеч не бе чак толкова дефицитно, че да й се досвиди една малка бучица за момичето. Добра примамка, наистина, въздействаше дори на нея, дето бе видяла какво ли не, при това така лесно. Дразненето в ръката на Алийде се покатери до рамото. Здраво стискаше линийката с масло, за да озапти порива си да удари.

Омазаната с кал карта вече не се въргаляше в тревата. Момичето навярно я бе прибрало в джоба си.

Първата филия хляб изчезна цяла в устата й. Прояви търпение да намаже с масло едва третата, и все пак припряно, бучна мъничко в средата на филията и я прегъна на две, притисна половинките, за да размаже маслото помежду им, и отхапа. Врана грачеше на портата, селските кучета джафкаха, но вниманието на момичето бе приковано в хляба и не се стряскаше от звуците, както по-рано. Алийде забеляза, че галошите й бяха блеснали като добре лъснати ботуши. Влагата от мократа трева лазеше нагоре по краката й.

— Ами сега? Този твой мъж? Преследва ли те? — попита Алийде, наблюдавайки изпитателно храненето й. Гладът не бе престорен. Но този страх… Само мъжът й ли я плашеше?

— Търси ме. Мъжът ми.

— Да взема да звънна на майка ти, да дойде да те прибере? Поне да знае къде си.

Момичето поклати глава.

— Е, тогава на някой приятел. Или роднина.

Отново поклати глава, дори по-неистово.

— Поне да е някой, който няма да каже на мъжа ти къде си.

Още клатене на главата. Мръсната коса разкри лицето й. Момичето я приглади, както преди — изглеждаше по-скоро съобразителна, отколкото побъркана, макар и още изплашена. Блясъкът на умопомрачение изчезна от очите й, въпреки че през цялото време гледаше косо, изотдолу.

— Не мога да те заведа никъде. Дори да разполагах с кола, тук няма бензин. От селото би трябвало да тръгва автобус веднъж дневно, ала не е сигурно.

Момичето я увери, че съвсем скоро ще си тръгне.

— Че къде ще отидеш? При мъжа си?

— О, не!

— Къде тогава?

Момичето побутваше с пантоф един от камъните на цветната леха пред пейката, брадичката й висеше почти до гърдите.

— Зара.

Алийде се стъписа. Та тя си казваше името.

— Алийде Тру.

Момичето спря да бута камъка. След храненето ръцете й отново се бяха вкопчили в ръба на пейката, сега отпуснаха хватката си. Главата й се повдигна леко.

— Приятно ми е да се запознаем.

1992, Западна Естония

Алийде. Алийде Тру. Ръцете на Зара отпуснаха хватката си. Алийде Тру бе жива, стоеше пред нея. Алийде Тру живееше в тази къща. Ситуацията изглеждаше по-непривична и от езика в устата на Зара. Смътно си спомняше как бе успяла да намери верния път с неговите сребърни върби, но не и дали изобщо бе осъзнала, че бе открила правилната къща, дали бе стояла посред нощ пред портата, без да знае какво да стори, дали бе помислила да изчака до сутринта, за да не се плашат домашните от среднощния гост, дали бе опитала да се добере до обора, за да поспи, дали бе надникнала в кухнята, без да дръзне да почука на вратата, дали изобщо бе обмисляла да похлопа, дали бе мислила за каквото и да било. Когато опита да си припомни, болка прободе главата й, та се съсредоточи върху настоящия момент. Не си бе подготвила план как да постъпи, след като пристигне, камо ли пък, в случай че срещне Алийде Тру на двора на търсената къща. Не бе успяла да размишлява чак дотам. Сега се налагаше да опита да се справи по-нататък, да надвие паниката, макар тя само да чакаше сгоден момент да я сграбчи, не трябваше да мисли за Паша и Лаврентий, а да се осмели да бъде тук и сега, да се срещне с Алийде Тру. Трябваше да се вземе в ръце. Да бъде смела. Да си припомни как се общува с хора, да измисли начин да подходи към стоящата пред нея жена. Лицето й бе описано от ситни бръчици и деликатни костици, ала на него не личеше изражение. Ушните й миди бяха удължени, а на тях се поклащаха камъчета на кукички, инкрустирани в злато. То червенееше. Ирисите й изглеждаха сивкави или синкавосиви, в ъгълчетата на очите й личеше воднист секрет. Зара не смееше да погледне по-високо от носа й. Алийде бе по-дребничка, отколкото си я беше представяла, направо мършава. Вятърът донасяше лъх на чесън.

Нямаше много време. Паша и Лаврентий щяха да я намерят, не се и съмняваше. Но това тук бе Алийде Тру, тази беше къщата. Дали би склонила да й помогне? Трябваше да я въведе в ситуацията по най-бързия начин, ала не знаеше какво да каже. Главата й ехтеше празна, макар хлябът да бе прояснил съзнанието й. Спиралата пареше в очите й, чорапогащникът бе съсипан, смърдеше. Глупаво бе да й показва синините, сега жената я мислеше за момиче, което винаги е готово за неприятности или си проси боя. Момиче, сторило нещо лошо. Ами ако жената бе същата като онази бабушка, за която й разказваше Катя, онази, дето наподобявала Оксанка, дето работела за мъже като Паша, пращала момичета в града при мъже като Паша. Откъде да знае. Някъде в тила й прозвуча присмех, гласът на Паша, който напомни на Зара, че такава глупачка като нея не е способна да се справи с нищо сама. Подобна глупачка ставаше само за боя, който да избие заекването, немарливостта, смрадта, подобна глупачка заслужаваше да я удавят в мивката, понеже бе безнадеждно глупава и безнадеждно грозна.