Софи Оксанен - Чистка

— Не!

Гласът й звучеше уверено, макар погледът все още да блуждаеше. Викът бе съпътстван от пауза, внезапно последвана от нечленоразделен говор — не била направила нищо, нямало нужда да викат никого заради нея. Думите се блъскаха, началата им се прикачваха за краищата, акцентът беше руски.

Момичето бе рускиня — рускиня, която владееше естонски.

Алийде отстъпи още по-назад.

Не би било зле да си вземе ново куче. Дори две.

Наскоро наточеното острие на косата лъщеше, макар приглушената от дъжда светлина да бе сивкава.

По горната устна на Алийде изби пот.

Очите на момичето започнаха да фокусират: най-напред земята, листо на живовляк, сетне второ, бавно се насочиха по-нататък, към камъните, обграждащи цветната леха, водната помпа, легена под нея. Погледът й се върна към собствения й скут, премести се върху ръцете, спря се на тях, плъзна се към края на Алийдената коса, ала не се вдигна нагоре, а се върна на собствените й длани, драскотините по горната част на ръцете й, нащърбените й нокти. Сякаш инспектираше крайниците на тялото си, навярно ги броеше, ръка, китка и длан, всички пръсти по местата им, втората ръка бе подложена на същото, сетне пръстите на босия й крак, стъпалото, глезенът, прасецът, коляното, бедрото. Погледът й не стигна до таза, а внезапно премина на другото стъпало и пантофа. Момичето протегна ръка към чехъла, взе го лениво и го надяна на крака си. Той изджвака. Придърпа крака с пантофа към себе си и бавно поопипа глезена — не като човек, който се съмнява, че е изкълчен или счупен, а като някой, който не си спомня как изобщо изглежда един глезен, или като слепец, опипващ нещо непознато. Накрая успя да се изправи, ала все още не бе погледнала Алийде в очите. Щом застана стабилно на крака, докосна косите си и ги приглади към лицето, макар да бяха мокри и омазани, придърпа ги напред, подобно на парцалива завеса в необитаема къща, където няма живот за криене.

Алийде стисна косата по-здраво. Може пък момичето да е лудо. Може да е избягало отнякъде. Откъде да знае. Може просто да е объркано, може би нещо му се е случило, затова изглежда така. Или пък в крайна сметка е примамка на руска банда крадци.

Момичето се довлече до пейката и седна под брезите. Вятърът я шибаше с клоните, ала тя не се отдръпна, макар да се сепна от шляпащите я по лицето листа.

— Премести се по-далеч от тези клони.

По бузите й пробяга изненада. Изненада, примесена с друго — май си спомни нещо. Че можеш да се отдръпнеш от шибащите те в лицето клони? Алийде присви очи. Луда.

Момичето се поотмести. Пръстите й се бяха вкопчили в ръба на пейката, сякаш се опитваше да се задържи върху нея. До ръката й имаше точило. Дано не беше от онези, дето се ядосват лесно и започват да мятат камъни и точила. Май не биваше да я изнервя. Трябваше да внимава.

— Та откъде всъщност идеш?

Момичето отвори уста няколко пъти, преди от нея да излезе реч — колебливи изречения за Талин и някаква кола. Думите й се смесваха както по-рано, претегляха се едни други на грешните места, свързваха се преждевременно, започваха да гъделичкат чудновато ушите на Алийде. Това не се дължеше на самите слова, нито на руския й акцент, а на друго, в естонския на момичето имаше още нещо странно. Макар с младото си, окаляно тяло да принадлежеше на днешния ден, изреченията й бяха сковани, идваха от един свят на прашни книги и мухлясали, опразнени от снимки албуми. Алийде взе фибата от косата си и я пъхна в ушния си канал, позавъртя я, извади я и пак я защипа на главата си. Сърбежът си остана. Просветна й: момичето не идваше дори от близките околии, навярно дори не бе от тази страна. Ала кой чужденец би говорил езика на местната провинция? Селският капелан бе финландец, който владееше естонски. Бе научил езика след пристигането си тук като свещеник и го говореше добре, пишеше на естонски всички проповеди и възпоминателни слова, та хората вече не се сещаха да се оплакват от недостига на собствени, естонски попове. Ала в езика на момичето звучеше друго някакво произношение, по-старо, пожълтяло и проядено от молци. По някакъв особен начин то лъхаше на смърт.

От бавните изречения стана ясно, че пътувала с кола към Талин, вечерта, с някого, скарала се със същия този някой и този някой я ударил, а тя избягала.

— С кого беше? — попита най-сетне Алийде.

Момичето отново пораздвижи устни, преди да изпелтечи, че пътувало с мъжа си.

С мъжа си? Имаше съпруг ли? Дали все пак не беше стръв на крадци? За примамка бе странно объркана. Или целта бе да буди състрадание? Никой да не е способен да върне от вратата момиче в подобно състояние? Дали крадците целяха да докопат вещите на Алийде? Всички дърва бяха изнесени на Запад, а съдебното дело по реституцията на собствените й земи не наближаваше края си, макар да не би трябвало да възникнат проблеми. Старият Михкел от селото се бе озовал в съда, понеже стрелял по мъже, дошли да секат гората му. Михкел не получи голямо наказание, съдът бе разбрал намека. Неговото дело за възвръщане на земята още било по средата, а изведнъж се появили финландски горски машини, за да секат гората му. И полицията не се бе намесила, пък и как би могла да пази гората на един човек цяла нощ, особено при положение, че дори още не я притежава официално? Гората просто си изчезнала и накрая Михкел гръмнал някой и друг крадец. В тези времена и в тази страна всичко бе възможно, ала от гората на Михкел вече не изчезваха дърва без позволение.