Софи Оксанен - Чистка

Мухата я събуди сутринта — най-невъзмутимо се шляеше по сбръчканото й чело като по магистрала, надменно и дразнещо. Алийде отметна одеялото и отърча да затвори вратата на кухнята, през която насекомото още не се бе усетило да се вмъкне. Беше глупаво. Глупаво и зло.

Алийде стисна здраво лъсналата, изтъркана дръжка на мухобойката и замахна отново. Позабелената кожа удари стъклото, то потрепери, кукичките издрънчаха, памучната връвчица, която придържаше завесите зад летвата на корниза, се опъна под тежестта им, но мухата пак съумя да избяга, сякаш й се подиграваше. Въпреки че Алийде вече повече от час се опитваше да прати насекомото в небитието, то успяваше да надделее при всеки удар, а сега отлетя току до тавана, бръмчейки мазно. Противна муха месарка, пораснала в някоя мръсна яма. Щеше да я пипне. Щеше да си отдъхне малко, после да я размаже и да се съсредоточи върху слушането на радио и приготвянето на зимнина. Малините чакаха. И доматите, сочните, зрели домати. Тази година реколтата бе извънредно добра.

Алийде пооправи завесите. Мокрият от дъжда двор подсмърчаше сив, клоните на брезите се поклащаха наквасени, листата се бяха слепили, стръкчетата трева потрепваха, от връхчетата им падаха капки. А под тях имаше нещо. Някакъв вързоп. Алийде отстъпи зад защитата на завесата. Отново надзърна към двора, придърпвайки дантеленото перде пред себе си, за да не се вижда отвън, и затаи дъх. Очите й игнорираха петната, оставени от мухата по стъклото, и се съсредоточиха върху ливадата пред разцепената от гръм бреза. Вързопът не се движеше и бе невъзможно да различи друго, освен големината му. През лятото, докато идвала на гости, съседката Айно забелязала някакво светлинно явление над същата тази бреза и не посмяла да се доближи до къщата. Върнала се у дома, за да се обади на Алийде и да провери дали всичко е наред, да не би на двора да е дошло НЛО. Тя не бе забелязала нищо необичайно, ала Айно беше убедена, че пред дома й се бяха подвизавали извънземни, точно както у Мелис. Оттогава насам Мелис не говореше за нищо друго. И все пак вързопът изглеждаше като да бе от този свят, бе потъмнял от дъжда, сливаше се с терена, имаше човешки размери. Навярно някой от селските пияници бе угаснал на нейния двор. Но нямаше ли да чуе, ако под прозорците й се бе вдигнала врява? Слухът й все още беше читав. Можеше да надуши миризмата на стара ракия дори през стените. Преди известно време съседската банда пияндета премина покрай дома на Алийде на трактор с краден бензин и данданията не остана незабелязана. На няколко пъти пресичаха канавката, за малко да сринат оградата й. Тук вече нямаше нищо друго, освен летящи чинии, старци и шайка слабоумни хулигани. Съседката Айно често-често идваше да пренощува при нея, щом изстъпленията на хлапетиите излезеха извън контрол. Айно знаеше, че Алийде не се боеше от тях и при нужда щеше да се изправи насреща им.

Алийде остави изработената от баща й мухобойка на масата, промъкна се до кухненската врата, стисна бравата, но си спомни за мухата. Беше притихнала. Чакаше я да отвори вратата на кухнята. Алийде се върна до прозореца. Вързопът беше все още на двора, в същата позиция като преди. Приличаше на човек, косите светлееха на фона на тревата. Дали изобщо беше жив? Усещаше напрежение в гърдите, сърцето й биеше силно в пазвата й. Дали не трябваше да излезе на двора? Или пък бе глупаво, непредпазливо? Дали вързопът не бе примамка, оставена от крадци? Не, нямаше начин. Не я бяха прилъгали към прозореца, никой не бе почукал на входната врата. Да не беше мухата, дори нямаше да забележи вързопа, преди да излезе навън. И все пак. Насекомото се бе стаило. Алийде се вмъкна в кухнята и побърза да затвори вратата след себе си. Ослуша се. Звучното бръмчене на хладилника нарушаваше тишината откъм хамбара, която се процеждаше в кухнята през килера за хранителни продукти. Познатото жужене не се чуваше навярно мухата бе останала в спалнята. Алийде запали печката, напълни чайника с вода и включи радиото. Там говореха за президентските избори и скоро щеше да дойде по-важното, времето. Алийде искаше да прекара деня си у дома, но вързопът, който следеше с периферията на зрението си през прозореца на кухнята, я глождеше. Изглеждаше по същия начин, както и от прозореца на спалнята, все още с човешка форма, и не даваше признаци да се премести сам. Алийде отиде да изключи радиото и се върна на прозореца. Беше тихо по начина, по който е тих един ден от късното лято в запустяващо естонско село, съседският петел кукуригаше, нищо друго. Тишината онази година беше странна, очакваща и същевременно като след буря. Нещо подобно на избуялата трева, полепнала по стъклата на прозорците й. Беше мокра и няма, спокойна.