Софи Оксанен - Чистка

После пък изведнъж поиска да знае дали съм срещнал някой познат в гората.

Не отговорих.

Интересуваше се и каква била гората. Каква била и Финландия, защо трябвало да се ходи там.

Не отговорих.

Пак пробва, дълго време — защо не съм могъл да остана с германците, след като така или иначе веднъж съм отишъл при тях.

Не отговорих.

Та тези истории никак не са за женските уши.

Върнах се в стаичката.

Лийде не иска да ме пуска в гората. Не е съгласна с това, но аз съм единственият, с когото може да разговаря, без да се налага да припява комунистически песни, а всеки се нуждае от някого, с когото да поговори открито. Ето защо не иска да ме пуска.

Пшеницата расте по нивите ни, а не я виждам.

Къде ли са момичетата ми, Линда и Ингел? Тревогата е мъчителна.

1992, Западна Естония

Алийде не можеше да проумее как снимката с Ингел бе попаднала в ръцете на Зара. Момичето спомена тапета и кухненския шкаф, а самата тя не си спомняше да е крила каквото и да било по стените. Беше унищожила всички снимки, но дали Ингел бе успяла да скрие няколко още докато живееше вкъщи? Та това бе безумно, защо да го прави, да укрива снимка, на която двете сестри са заедно? Действително, на Ингеловите гърди личеше значката на Младите селски стопани. Но не, беше толкова малка, кой би я забелязал, освен самата Ингел.

След като отпрати Зара в леглото, Алийде изми ръцете си и се зае да почуква по стената и шкафа, да чопли тапета, да подпъхва ножа из процепите на шкафа и зад перваза на пода, ала не откри нищо. В шкафа дрънчаха само съдовете и складираните шишета, насъбрани с купони за ракия.

Момичето спеше, дишаше равномерно, радиото пращеше за изборите, а на снимката бе увековечена красотата на Ингел. Алийде си спомни деня, когато бяха отишли да се фотографират. Модерното студио на Б. Вайденбаум. Ингел тъкмо бе навършила осемнайсет. Ходиха в кафенето на Дитрих, Ингел пи варшавско кафе, а Алийде — горещ шоколад. Курабийките се топяха в устата, ухаеше на жасмин. Ингел купи бутерки, Хелене Дитрих ги зави в бяла хартия и направи дръжка от дървена пръчица, това бе тяхната запазена марка, красиви пакети, лесни за носене. Тютюневият дим, шумоленето на вестници. По онова време все още вършеха всичко заедно.

Алийде поправи фибата на косата си. Ръката й остана влажна, челото и скалпът й се бяха изпотили.

Жарта в печката сгърчи снимката. Алийде пъхна вътре още няколко дръвца.

Усети гъдел по ухото си. Потърка го. Мухата отлетя.

Блещукащото през пролуката между завесите слънце събуди Зара. Вратата към кухнята бе отворена, Алийде седеше до масата, загледана в нея. Нещо не беше наред. Паша? Да не би да я издирваха по радиото? Какво? Зара приседна и поздрави с добро утро.

— В крайна сметка Талви няма да дойде.

— Какво?

— Обади се да каже, че е променила намерението си.

Алийде закри очи с ръка и повтори, че Талви се отказала да идва.

Зара нямаше сили да отвърне, перфектните й планове бяха внезапно разбити на пух и прах. Попарената й надежда бе смачкана като боклук зад очните ябълки. Талви нямаше да докара кола тук. Стрелките на циферблата трепкаха конвулсивно, Паша приближаваше, усещаше пламъците по петите си, бинокълът му я гъделичкаше по тила, колата му бръмчеше по магистралата, чакълът хвърчеше, Зара не помръдна, отвън премина светлина, тя остана на мястото си, не бе научила нищо ново за Алийде и случилото се в миналото, стоеше си там, хилава и без отговори. По радио Куку съобщиха точния час, започнаха новините, скоро щяха и да свършат, денят минаваше, Талви и колата й не бяха на път насам, ала Паша щеше да дойде.

Зара влезе в кухнята и забеляза, че Алийде трепна. Изглеждаше като хлипане, ала не се чу никакъв звук, отпусна ръце в скута си и Зара видя, че очите й бяха сухи.

— Извинявам се, съжалявам. Какво разочарование за вас — побърза да й каже тя.

Алийде въздъхна, Зара също, доби съчувствен вид, ала не забрави да тласне мислите си в движение, сега нямаше време за дивене. Можеше ли Алийде все пак да й помогне, криеше ли още някоя карта в ръкава си? Ако беше така, Зара трябваше да й се понрави, не биваше да задълбава в темата за снимката и баба си, към които Алийде бе настроена враждебно. Фотографията й не се виждаше никъде и не посмя да разпитва за нея. Или пък бе най-добре да забрави цялата тая история с бягството, да се примири в очакване на неизбежното?

Разбира се, баба й трябва да бе получила снимките, изпратени от Паша. С тях със сигурност не се беше бавил. Може и на Саша да бе пратил някакви. Навярно и на майка й, и кой знае още кой. А дали Паша не бе направил и нещо друго — дали всички вкъщи поне бяха добре? Не, не можеше да мисли за това сега. Налагаше се да измъдри нов план. Алийде се подпря на бастуна си, макар да седеше, и каза: