Софи Оксанен - Чистка

— Талви настоя, че бързала, но за къде пък се е разбързала сега? По цял ден си лежи вкъщи, домакиня, друго не е и желала. А ти каква искаше да станеш?

— Лекарка.

Алийде изглеждаше изненадана. Зара й обясни, че заминала на Запад, за да спечели пари за образованието си. Желанието й било да се върне веднага щом спести достатъчно, ала после се появил Паша и много неща се объркали. Алийде сбърчи чело и я подкани да разкаже нещо за Владивосток. Зара се смая. Беше ли му сега времето за всевъзможни спомени? Алийде изглежда съвсем бе забравила за мъжете по петите й. Може би не искаше да издава вълнението си или пък бе по-мъдра от нея. Навярно в този момент нямаше какво друго да се направи, освен да седнат да побъбрят. Май така бе най-разумно — да се наслади на мига, когато най-сетне можеше да си припомни Владики. Зара си наложи да седне на масата и да се успокои. Подаде чашата си на Алийде, която й предложи сурогат, и прие парче пай със сметана — явно любимият на Талви. Алийде го бе опекла нощес, понеже се очакваше дъщеря й да пристигне същия ден.

— Едва ли сте успяла да мигнете?

— Че за какво му е на един стар човек сън.

А дали пък това не бе причината за нейната разсеяност? Стоеше до масата с перколатора в ръка, сякаш не знаеше къде да го дене. Алийде Тру изглеждаше самотна. Зара прочисти гърло.

— Ами, за Владивосток.

Алийде се сепна, остави перколатора на пода, а тя самата седна на стола.

— Разказвай де.

Зара подхвана разказа си с паметника, развял знаме в чест на съветските бойци на Източния фронт, за пристанищата, за ламперията с мириса на Японско море, дървената декорация на къщите, за снега по улица Фокин и Светланская, за арменската храна, приятелката на майка й приготвяла най-вкусните арменски специалитети, сарми, туршии, печала патладжан, дето така се топял в устата, и такива божествени сладки, че когато курабийките шакарише докоснели небцето, вилнеещият навън сняг приличал на захар чак до следващия ден. Не можели да се сравняват с кондензираното мляко! Грамофонът у дома въртял Зара Долуханова, арменската народна певица, на арменски и Пучини на италиански, всевъзможни езици, Зара била кръстена на Долуханова. Майка й била луда по ангелския й глас, постоянно търсела новини за пътуванията й на Запад, всички онези места, градове и страни! С такъв прекрасен глас можела да отиде къде ли не! По някаква неизвестна причина гласът на Долуханова бил единственото нещо, което вълнувало майка й. На Зара тази жена й втръснала, не й давали да говори, докато тя пеела, затова предпочитала да ходи на гости у приятелката си и да слушат касетките на Мумий Трол — „Априлско новолуние“, певецът Иля Лагутенко бил сладур и ходели в едно и също училище. Понякога баба й я водела да погледат корабите за Япония, освен в зеленчуковата си градина, благоволявала да ходи единствено там, да наблюдава корабите, а морският бриз я шибал по челото, напирал към сушата. От гарата до Москва били 9000 километра, ала никога не били ходили там, макар на Зара да й се искало. А лятото, лятото на Владики, всички негови лета! Едно лято някой измислил, че лакът за нокти става бляскав, ако му добавиш алуминиев прах, та скоро ноктите на всички момичета блещукали на лятното слънце.

Веднъж започнала, Зара се въодушеви от разказа си. Думите имаха добър вкус. Домъчня й дори за Зара Долуханова. И за Мумий Трол.

И Катя искаше да чуе за Владики, ала колкото и да се пънеше, Зара не успя да й разкаже нищичко за този град. През главата й минаваха само спорадични картини, и то такива, които изникваха в съзнанието й по време на разговорите с Катя, ала за тях не искаше да й споменава, например как в годината на Чернобил баба й започна да суши сухари, опасявайки се от война, и как след нещастието гледаха телевизия, без още да знаят нищо за случилото се, а хората по телевизията танцуваха по киевските улици. Чернобил бе неудобна тема, понеже Катя произхождаше оттам и по тази причина искаше да се омъжи за чужденец и се интересуваше от Владики. Просто искаше да има деца. На подходящия кандидат-татко смяташе да каже, че е родом от друго място, не Чернобил. Планът бе добър и според Зара и й се искаше да я поразпита повече, Катя не светеше в тъмното и по никакъв начин не изглеждаше по-различна от другите момичета. Освен това й бе казала, че според нея колкото по-малко се говореше, пишеше и знаеше за Чернобил, толкова по-добре. Катя бе права. И Зара не искаше да я прегръща, дори в случаите, когато плачеше от мъка по семейството си или след лош клиент. Предпочиташе да я утешава, като заговори за нещо друго, каквото и да е, само не за Владики. Мислите за родния град й се струваха странно нередни на онова място. Сякаш Зара не бе достойна за спомените от него. Сякаш всички красиви спомени щяха да бъдат омърсени, ако ги допусне в главата си на онова място, в онова състояние, камо ли да говори за тях. Скритата под дрехите снимка докосваше само от време на време през плата, уверяваше се, че съществува. Паша, разбира се, знаеше, че Катя е чернобилско момиче, понеже бе отишъл да я прибере отнякъде близо до Киев, ала й бе заповядал да казва, че е рускиня, в случай че някой клиент попита — нито един от тях не би желал да навре оная си работа в смъртница.