Софи Оксанен - Чистка

Кинаджиите я закараха у дома. Доячката ги придружи, нали момчетата щяха да се нуждаят от водач, за да намерят обратния път до администрацията. Потта на момичето се концентрираше в задушната кола, а подгъвът на престилката й лепнеше по крака на Алийде. В превъзбудата си доячката не успяваше да сдържи чуруликащия си смях, от време на време чирикането преминаваше в грухтене, а главата й се полюшваше съвсем близо до нейната, ушите им почти се докосваха. В тези на доячката растяха косми. По тях бяха полепнали топчета ушна кал. Вееха се на вятъра, докато момичето си почиваше от кикота, оплаквайки участта, сполетяла дъщерята на Теодор Крус. Обесила се, младо момиче, как могла, или пък тъгувала по родителите си, в края на краищата малко пострадали, мъчни хора, макар момичето да бе доста приятно и да не го бяха отвели, никога не би повярвала — такова хубаво момиче с подобни родители. Чик-чирик.

С изчезването на колата към големия път Алийде усети как тежестта в гърдите й поолекна и се опря на каменните основи на плевнята. Беше време за доене, определено имаше сили за това, а после щеше да обмисли какво да прави. Дъждосвирец изписка в самотата си, краят на гората сякаш я наблюдаваше. Алийде взе престилката за доене, наметна я, изми ръце и се заклатушка към обора. Трябваше да се съсредоточи върху тривиални неща, как пращяха сламките сено, как я галеха съчувствените очи на животните, как ведрото прилягаше на ръката й, ах, какво гладко дърво. Алийде заби ходила в сламата, Маси полюшваше опашка. Почеса я между рогата. Навярно мъжът не я бе забелязал. Все пак бе притиснала глава надолу съвсем бързо. Пък и разпитите бяха толкова много, постоянно, никой от онези мъже не би запомнил всички имена и лица. Приятно бе в обора: нямаше нужда да отбягва погледите на животните, а ръцете й никога не трепваха пред тях, не се беше случвало Маси да се изнерви от припрения й захват, в ухото на кравата можеше да прошепне каквото и да било, езикът на Маси никога нямаше да проговори като човешки, хвойновите крака на столчето за доене я поддържаха със здравината си, кравата пръхтеше в кофата със смляно зърно, црък-црък, млякото пръскаше във ведрото, црък-црък, животът щеше да си продължи, добичетата се нуждаеха от нея. Не биваше да унива. Трябваше да измисли нещо.

Като излезе от обора, дробовете й отново се свиха и тази нощ не можа да заспи. Ами ако все пак я бе разпознал? Дъхът й хриптеше като мишка, попаднала в капан. Мартин будуваше до нея. Прикани го да си ляга, но не, седеше си там, бдеше над мъчителния път на кислорода към дробовете й. Нощта се влачеше, въздухът не вървеше, на гърдите й тегнеше хромиран кожен ботуш, който не бе способна да повдигне.

Не смееше да заспи, страхуваше се да не проговори насън, да припадне, да се развика, да бълнува, да се издаде по някакъв начин, да се задушава точно както в подземието на кметството, когато тикаха главата й в кофата с нечистотии. Ами ако мъжът бе чул името й в администрацията и си я спомнеше? Или пък, не, нали вече беше Алийде Тру, не Алийде Там.

На сутринта Мартин я погледна угрижено и дълго се бави на вратата, в никакъв случай не искаше да я остави сама. Алийде го прогони, подсмихна се, че бе по-необходим за проектирането на колхозната радиостанция, как щяха да информират хората за онази атомна бомба, ако не прокараха радиомрежа? Не биваше да се притеснява, че тя лежи болна у дома. Веднъж отпратила Мартин, Алийде изтръгна измъчената усмивка от физиономията си, изми ръце, топна лице в умивалника и се заклатушка към обора. Искаше й се да дои цял ден, ала не остана при кравите, само заряза млякото в охладителя с плисък, дори не го прецеди — просто забрави. Нямаше сили да го занесе в мандрата, не се вясна и на работа в администрацията на колхоза. Върна се в стаята, изпи половин бутилка ракия и цяла сутрин хлипа. После си приготви баня, изми косата си, стопли вода, макар да бе толкова горещо, че не би трябвало да пали печката. Порите й дишаха тежко, хриптеше. Така или иначе мъжът не след дълго щеше да си я спомни. Нямаше начин повече да ходи на работа в администрацията. Можеше например да се снабди със свидетелство за лудост, каквото и да е, Мартин все щеше да помогне. А онзи дали не познаваше мъжа й? Мухите бръмчаха и ги шляпаше с мухобойката, пот се стичаше по нея на ручеи, Алийде млатеше мухите по лампата, по стола, по бурето с бира, по ножиците за стригане, легена и окачения на стената трион.

Не можеше да отиде там, никога.

Този ден Ханс не получи топла храна.