Конн Иггульден - Буревестник

Камарата на лордовете била доста по-малка, състояла се от петдесет и петима лордове, представители на светското общество: херцози, виконти, графове и барони, а също така и от представители на духовенството: епископите. Те се събирали в Бялата зала в двореца Уестминстър на заседания, ръководени от лорд-канцлера. През XV век в Уестминстърския дворец се намирали също и съдилищата, като например Кралския съд и Апелативния съд на общините — мястото гъмжало от съдии и адвокати и било осеяно с магазини.

Кардинал Хенри Бофорт бил де факто министър-председател в последната част от живота си, макар че не съществувал такъв официален пост по онова време. С това искам да кажа, че той бил най-възрастният в Камарата на общините, имал връзка с църквата в Рим, както и висок светски статус. Бофорт бил не само вторият син на Джон Гонт, но също бил лорд-канцлер при Хенри IV и Хенри V, председателствал както в съдилищата, така и при заседанията на лордовете. Вярно е, че Бофорт е издал присъдата на Жана д’Арк и по странно съвпадение бил роден в Анжу, Франция. Не можех да изпусна в сюжетната си линия герой с такава вълнуваща история, макар че си позволих да го задържа жив до след 1447 г. Историческата личност може и да не е била замесена в обвинението в държавна измяна срещу Уилям, лорд Съфолк, през 1450 г.

Сър Уилям Трешъм бил председател на Камарата на общините и до 1450 г. бил служил в дванайсет парламента. Кулата на скъпоценностите, където съм описал срещата му с Дери Бруър, се издига и днес. Построена в оригиналния си вариант, за да съхранява скъпоценностите на крал Едуард III, тя била заобиколена с ров, високи стени и стража. Вярно е, че Уилям, лорд Съфолк, бил задържан там по време на процеса за държавна измяна. Оцелял е текстът на едно писмо, написано до сина му Джон, което е впечатляващ пример за съветите на един мъж, очакващ да бъде екзекутиран.

Историческата измислица понякога запълва дупките и обръща внимание на необяснимите събития в историята. Как става така, че Англия набира петдесет хилядна армия за битката при Таутън през 1461 г., а успява да събере само четири хиляди души, за да предотврати загубата на Нормандия десетина години преди това? Моето предположение е, че безредиците и бунтовете в Англия са внушили толкова силен страх у властите, че основната армия била оставена у дома. Въстанието на Джак Кейд било само едно от по-сериозните в крайна сметка. Гневът от загубата на Франция, съчетан с допълнителните данъци и усещането, че кралската власт е слаба, довели Англия почти до тотален срив по онова време. Като се има предвид, че Кейд успял да проникне в Тауър, може би съдът и парламентът с право са предпочели да задържат у дома войниците, които биха свършили добра работа във Франция.

Болестта на крал Хенри VI е трудна за диагностициране от дистанция пет и половина века. Като знаем за пълния му срив по-късно, има основание да предположим, че са съществували известни предупреждения и симптоми, преди да се случи трагедията. Негови описания от онзи период ни внушават, че той бил е слабоволен, „простодушен“ и се поддавал на внушения. Разбира се, на всекиго се случва да има слаба воля, но неговото прекалено дълго, почти кататонично състояние предполага някаква форма на физическо увреждане. Все едно каква е причината, той не е бил синът, който баща му, Хенри V, е трябвало да има. Войната на розите имала много бащи, но за един от тях определено може да се посочи тоталната слабост на Хенри като крал.

Вярно е също, че Хенри е присъствал в Уестминстър, когато обвинили Уилям дьо ла Пул в държавна измяна за неговото участие в загубата на Франция. Както било типично за онова време, бил подготвен за четене дълъг списък с престъпленията, извършени от лорд Съфолк. Той отрекъл всичките. Интересно е да отбележим, че крал Хенри не обявил присъдата си. Процесът не е бил официален, макар че в личните му покои в Уестминстър присъствали четирийсет и петима лордове (да кажем практически всички благородници в Англия). Присъдата била прочетена от кралския канцлер и лорд Съфолк бил пратен в изгнание за пет години. Ако можем да четем между редовете, ясно е, че лорд Съфолк бил идеалната изкупителна жертва, с която да се прикрие участието на краля в провалилия се мир. Фактът, че лордът получил толкова лека присъда, предполага, че Хенри бил на негова страна.

Това било недостатъчно за обвинителите на Уилям дьо ла Пул. Парламентът искал лорд Съфолк да е този, който да понесе отговорността. На следващата официална сесия на парламента било направено предложение той официално да бъде обявен за предател, но след оспорван вот то било отхвърлено. Позволили на лорд Съфолк да се измъкне през нощта, като той едва се спасил от разгневената тълпа.