Конн Иггульден - Кръвна връзка

А отвъд тази отрезвяваща перспектива имаше още една армия и още един гневен син някъде там в тъмнината. Дери се беше надявал, че ще може да прибере краля и кралицата на безопасно място зад стените на града, преди Едуард Йорк да съедини сили с Уорик. Не си беше позволил да изпита каквото и да е фалшиво чувство за победа, не и докато двама могъщи синове като тях все още бяха на свобода. На стената на град Йорк Микългейт имаше още една-две празни куки. Подозираше, че докато те не се запълнят, няма да изпита истинска почивка.

Слънцето изгря, докато се разменяха още писма и гневни претенции, всичките игнорирани от кмета и хората му. Като главен магистрат на града, кметът познаваше добре закона и традициите. Въпреки това нямаше никакво право да отказва на краля достъп до града и Дери подозираше, че съжалява, че е допуснал да се озове в такава невъзможна позиция. Както стояха нещата, дори нервните тълпи зад стените да отстъпеха, за да се отворят портите, следващото и последно посещение на самия кмет със сигурност щеше да е в кулата, а животът му щеше да се измерва в дни. Населението на Лондон най-вероятно добре се досеща какъв гняв е предизвикало сред армията и лордовете, които чакаха отвън. Всеки следващ час, прекаран в очакване, правеше възмездието още по-страшно в техните очи — и продължаваше да държи вратите затворени.

Следобед кралски вестоносци отидоха чак до масивните порти и заудряха с тояги по желязото, но трябваше да отстъпят, защото отговор не последва. Бяха изстискали малко храна от околните селца като Челси — твърде далеч от столицата, за да се е чуло за армията, преди войниците да се появят и да оберат зимните му запаси. Но тези мижави количества стигнаха да се нахранят само няколкостотин от тях. По-голямата част от петнайсетте хиляди гладуваха втори ден. Докато слънцето отново залезе, ситуацията беше станала наистина нетърпима. Всички умираха от глад.

През втората нощ обкръжението на кралицата не беше тъй изпълнено с енергия и живец както преди. Гладът се отразяваше на всички, макар че Клифорд изглеждаше да е ял предостатъчно от някакъв свой таен източник, без да е пожелал да сподели с другите. Дери беше сигурен, че вижда по брадичката му мазни следи, и му се искаше да го удуши. Нервите на всички бяха опънати.

Маргарет сновеше напред-назад с по три-четири стъпки, докато претегляше възможностите. Косата ѝ се търкаше по платното на навеса отгоре и звучеше като шепот. Поне беше сухо. Това се оказа единствената им благословия, макар че в Англия през зимата нямаше начин пак да не завали скоро.

— Господа, милорди. Който е налегнат от глад, няма много избор — рече тя.

Дери забеляза, че е стиснала юмрук в дългия ръкав на дрехата си. Платът беше не по-малко изцапан и омазан от коя да е войнишка униформа, а самата кралица трепереше дали от студ, или от липсата на храна, не беше ясно.

Изведнъж се обърна към всички тях. Съпругът ѝ присъстваше като видимия символ на властта, но истината беше, че Хенри нямаше никакъв дял във влиянието, което тя упражняваше върху околните. От брадатия шотландски вожд със свиреп поглед Андрю Дъглас, загърнат с риза и наметка от грубо платно, до Съмърсет, граф Пърси, Клифорд, Дери Бруър и всички, скупчени наоколо ѝ в тъмнината — тя ги беше довела на това поле, на този тесен път. Решението беше на Маргарет и на Дери му беше интересно да наблюдава как те я гледаха с погледа на мъже, които топлят ръцете си на огъня. Разбира се, красотата ѝ също имаше дял в това. Мъжете винаги са изглупявали при вида на красиво лице. Въпреки това някои тук познаваха Маргарет почти от дете — и нито една година от това време не беше прекарана в мир. Все едно беше завързана за въртящо се воденично колело — и бе оставила кръвта си по него. Борбата със сигурност я бе калила, но това се отнасяше и до всички тях през годините на война.

— Онези, които се спотайват зад градските стени, са или изменници, или страхливци — рече тя. Гласът ѝ звучеше тихо, приглушено в тясното пространство. Лордовете проточиха вратове, за да я чуят. — Което и да е от двете, ние не можем да останем тук. Мъжете се разболяват, станали са кожа и кости от изпитанията, няма храна, която да крепи здравето им. Съвсем скоро ще ги гледаме как започват да умират около нас. Ако не това, то другото — Уорик и Йорк ще ни открият така, блокирани пред вратите, и ще дойдат с огън и желязо. Така. Нарежданията на моя съпруг са да се оттеглим на север към Кенилуърт и към по-добри земи, но първо към градовете, в които можем да намерим храна и да възстановим силите си.