Себастьян Фолкс - Птича песен

Прати отговора си същата вечер, обзет от паника, че ще се наложи да се върне в Англия, преди да се справи с раздиращите го противоречиви страсти. По време на вечерята наблюдаваше под слабата светлина как мадам Азер сервира храна на семейството си и гостите, някакви братовчеди на Азер, и беше обзет от отчаяние, докато се взираше в чертите й, в извивките на косата й и уверените й движения. Не можеше повече да си позволи да се залъгва пасивно.

На другия ден във фабриката разбра, че стачката на бояджиите може да обхване и другите текстилни работници и да предизвика пълно спиране на производството. По обед се проведе събрание на работниците, на което говори Меро. Той им каза, че трябва да подкрепят колегите си от индустрията, като им носят храна и дрехи, но няма да е в тяхна полза да стачкуват.

— Трябва да мислите за собствените си семейства и за собствения си живот — каза им Меро. — Вярвам, че дългосрочното бъдеще на този бранш е в събирането на едно място на всички процеси и в създаването на един орган, който да представлява всички работници. Но за момента нещата са такива, каквито са и трябва да се справим с тях. Не е време за напразни жестове, не и когато сме така заплашени от чуждестранната конкуренция.

Речта на Меро беше предпазлива по типичния за него начин. Той нямаше доверие на горещите глави начело на стачката, също както не вярваше и на собствениците. Преди да обобщи забележките си, край вратата откъм улицата настана раздвижване. Тя се отвори рязко и няколко млади мъже се втурнаха вътре. Носеха знамена и крещяха лозунги. Меро помоли за спокойствие от подиума, докато петима или шестима полицаи — някои с раздърпани униформи, подсказващи, че вече са преминали през схватка — се опитаха да изгонят демонстрантите. Много от работничките край вратата отстъпиха, уплашени от ударите, които започнаха да се разменят.

Люсиен Льобрун, който беше сред първите, влетели вътре, се качи на подиума до колебливия Меро. Изглеждаше привлекателен с честните си сини очи и вълнистата си кестенява коса, които донякъде компенсираха подозрителността, с която мнозина от работниците гледаха на младостта му. Той помоли Меро, позовавайки се кротко на приятелството им, да се обърне към мнозинството и Меро накрая му отстъпи мястото си.

Люсиен описа състрадателно несгодите, които понасяха семействата на стачниците, и условията на труд, които ги бяха принудили да предприемат това крайно действие. Говореше за мизерията и експлоатацията из цяла Пикардия — причина за масовата миграция на хора от долината на Сома към градове като Амиен и Лил, подгонени от фалшивата надежда, че ще намерят работа.

— Умолявам ви да подкрепите стачниците — каза той. — Трябва да сме сплотени в това дело, иначе ще се провалим. Трябва да мислим за децата и съпругите си. Искам от вас поне да подпишете декларацията в подкрепа на своите колеги.

Извади лист хартия, на който вече имаше повече от сто подписа.

— Като става въпрос за съпругите — обади се дълбок глас от средата на помещението, — всички знаем какво се говори за теб, младежо!

Всички изреваха цинично в знак на съгласие. Стивън усети как нервите му се изопват, а пулсът му изпълни гръдния кош.

— Какво каза? — провикна се Люсиен.

— Няма да го повтарям пред служителите на реда, но мисля, че се сещаш какво имам предвид.

Люсиен скочи от подиума и се опита да намери човека, който го предизвикваше. Проби си трескаво път през мнозинството.

— И още нещо — извика същият мъж, — имаме шпионин от Англия, който се храни с нас и идва на събранията ни.

Няколко души одобрително потвърдиха. Мнозинството очевидно не беше забелязало присъствието на Стивън.

Той вече не ги слушаше.

— Какво говорят за Люсиен? — попита мъжът, седнал до него. — Какво имат предвид за съпругите?

— Говорят, че малкият Люсиен и жената на шефа са много добри приятели. — Мъжът гърлено се изсмя.

До този момент работниците на Азер се държаха прилично. Меро им беше прочел дълга лекция за нуждата от търпение и те се бяха вслушали в съветите му. Не за пръв път събранията им бяха прекъсвани от наемници на други фабрики, но успяваха да запазят спокойствие; бяха изтърпели дори тирадата на младежа, който изобщо не беше местен.

Но когато Люсиен изгуби контрол и започна да си проправя грубо път през множеството, споделеното възмущение надделя и те се заеха да го изхвърлят. Всички реагираха спонтанно, сякаш се опитваха да се отърват от чуждо тяло.