Колин Фальконер - Пътят на коприната

— Приятелю — поздрави го той с прегръдка, — влизай. Ела да пием заедно чай.

Вътре цареше благословена прохлада, дебелите каменни стени задържаха вън непоносимия пек. В помещението беше сумрачно, а въздухът благоухаеше от тамяна, който гореше в медните кадилници, окачени на тавана. Пъстроцветни килими красяха стените и пода. Симон плесна с ръце и се появи жена с поднос с чай и бадеми.

— Значи ни напускаш, така ли? — попита Симон.

— А, ти вече знаеш?

— В този град всички живеят от клюките. Вероятно съм научил преди теб и за пратеника от Рим.

— Тогава нямаше никаква нужда да идвам и да ти нося новините.

Симон го тупна по рамото.

— Дошъл си, понеже сме приятели и си искал да си вземем сбогом.

Около прозореца зашумяха и запърхаха с криле гълъби.

— Това ще ми липсва — сподели Жосеран.

— Когато се върнеш, ще ме намериш тук.

Жосеран сви рамене. Ако се върне.

Симон явно се досети какво му мина през ума, защото каза:

— Опасно ли е онова, с което ще се заемеш?

— Опасно е и да си тамплиер.

— Едва ли толкова, колкото да си евреин.

Жосеран се усмихна.

— Май си прав.

— Докато не съм забравил! — Симон скокна на крака. Отвори обкован с желязо сандък в ъгъла на стаята и извади малка тъмночервена кесия от кадифе. Подаде я на Жосеран. — Да те пази по време на пътуването.

— Какво е това?

— Нещо, от което аз като евреин нямам никаква полза.

Жосеран развърза връвчиците. В дланта на лявата му ръка падна тежко разпятие. Вдигна го към светлината. Направено беше от позлатена мед и инкрустирано с гранат.

— Как се сдоби с него?

— Дадоха ми го при една сделка преди много време. Струва ми се, че е много старо, пет или шест века, а може и повече. Мъжът, който ми го продаде, твърдеше, че баща му го намерил близо до манастир в Лангдок. Вярваше, че има магически сили.

— И защо ти го е продал?

— Умираше и повече нямаше нужда от магия. Вместо нея му трябваха пари, та да ги даде на наложницата си. Искаш ли го?

— Не бива да отхвърлям късмета, нито да отклонявам дар от приятел.

— Сега имаш и двете.

Жосеран постави кръста на врата си. Почувства странната му топлина върху кожата си. После двамата пиха чай и се черпиха със сладки бадеми от емайлирана чиния, а Симон се опита да обясни на Жосеран основите на ал’джибра. У дома, помисли си Жосеран, щях да се напивам безпаметно с ейл, да ръфам телешко със зъби и да дърдоря до безкрай за турнири. Животът тук май ме размеква.

Сбогува се с приятеля си и се отправи обратно по уличката към замъка. Колко странно е, че се чувства толкова добре тук сред тези търговци с ястребови погледи и забулени жени. Говори латински по-често, отколкото говори френски, а арабски — по-често, отколкото латински. Най-добрият му приятел не е войник, ами еретик и лихвар и благодарение на него познава Талмуда, Корана и Кабалата толкова добре, колкото и Евангелието. Усещаше се по-близък с човек, чиито предци бяха убили Исус, отколкото с родните си по кръв.

Страхуваше се, че се превръща в странник за събратята си и чужд за приятелите си. Ако се случеше да не се завърне от Алепо, оставаше надеждата, че ще отиде в Рая. Поне там да можеше да намери кътче, на което да принадлежи.

Ферганската долина

Сняг покриваше степите. Под безкрайната синева на небето въздухът режеше от студ. На утринното слънце се очертаха две фигури, увити в кожи, широкоплещестите им коне вървяха по пътя си.

— Трябваше да спечелиш — негодуваше Текудай. — Момчето ставаше за съпруг, колкото всяко друго. На татко му се щеше този брак да беше станал. Мисля, че дори ти го искаше. Ама не. Трябваше да спечелиш. Все трябва да печелиш.

Хутлун не му обръщаше внимание. Дъхът й образуваше бели облачета във въздуха.

— Трябва да се омъжиш все някога — натякна й той.

Ревнува, помисли си тя. Ревността, завистта му го изгаряха, за разлика от Джерел. Джерел непрекъснато се напиваше с черен кумис. За нищо друго не го беше грижа. Текудай беше воин с душа на воин. Само че редови. Нито имаше ум на пълководец, нито осанката на добър ездач. Хутлун знаеше, че боговете са я дарили и с двете. Тя беше по-добър ловец и по-добра ездачка от брат си и това го изяждаше отвътре.

Както и това, че и тя като майка си беше любимката на баща им. Сега баща й имаше три жени, както и наложници, по татарския обичай, но продължаваше да скърби за Баягучин.

Баягучин почина, когато Хутлун беше на десет години. Беше първата съпруга на Кайду. Хутлун си я спомняше силна и изправена, с нрав, който отговаряше на осанката й. Истинска татарка, говореше се, че и Чингис хан се побоявал от съпругата на Кайду. Хутлун беше наследила не само майчиния си плам, а и ясновидската й дарба.