Колин Фальконер - Пътят на коприната

Мрачно и богохулно мълчание легна върху обсъждането.

— Ами презвитер Йоан? — попита някой.

Презвитер Йоан беше легендарен цар-свещеник, потомък на влъхвите, за които мнозина вярваха, че ще дойдат от Изток, за да спасят християнския свят в най-тъмния му час. За първи път името му било споменато преди сто и петдесет години в Рим.

— Не е ли малко попрестарял, за да тръгне сега да ни спасява? — промърмори великанът тамплиер.

Уилям се вторачи в него, но той не отклони погледа си.

— Има хора, които вярват, че Йоан може би е победен от татарите — продължи Уилям — и че ханът им се е оженил за дъщерята на Йоан. Сега техният наследник седи на татарския трон и затова слушаме тия приказки как имало християни сред тях. Може би тази подробност крие спасението ни.

— Не бива да пренебрегваме такава възможност — съгласи се и Жофроа.

Томас Берар кимна.

— Ако брат Уилям иска да уреди среща с Хулегу, тогава ние с радост ще му помогнем, както правилникът ни изисква да сторим.

— Какво предлагаш? — попита го Жофроа.

— Можем да уредим да бъде съпроводен до Алепо под знаме за примирие и да отнесе съобщението си. Един от моите рицари ще му бъде охрана и преводач. Може да му служи и като шпионин, за да научим какво са намислили татарите, преди да действаме.

Жофроа кимна замислено.

— Имаш ли предвид някого, когото да натовариш с тази задача?

— Всъщност имам — отвърна Берар. — Говори персийски, арабски и тюркски и е толкова вещ в дипломацията, колкото и в оръжията. — Великият майстор се усмихна и погледна през рамо към великана рицар с кестенявата коса. — Позволете ми да ви представя Жосеран Сарацини. Бих поверил живота си на този човек. — А после додаде: — Може да спаси и твоя, брат Уилям. Ако го устройва.

Когато си тръгнаха от срещата, Берар дръпна Жосеран настрана.

— Помъчи се да не му прережеш гърлото в мига, в който излезете вън от стените на крепостта.

— И защо ми е да го правя?

— Наясно съм какво мислиш за духовниците като него.

— Дойдох тук, за да воювам за Бог, а не срещу доминиканците. И освен това положих клетва за подчинение и ако ми кажеш да съпровождам този глупак в странстването му, така и ще направя.

— Твоите пет години служба почти приключиха. Може да помолиш да те освободят от това задължение.

Жосеран се замисли. За миг се изкуши да го направи. Не примираше да му предложат продължително пътуване в компанията на монах доминиканец.

— Нямам за какво да бързам за Франция. Не съм сигурен, че знам как да се върна към предишния си живот. Освен това там е пълно с такива като този Уилям. Тук поне други като него няма.

Миризмите на града сами по себе си бяха нападение върху сетивата. Едва поемайки си дъх от смрадта, Жосеран направи две крачки по уличката и долови мириса на жасмин; пое дълбоко дъх и усети полъх от отпадъци от месо, оставени да съхнат на слънцето на тухления прозорец на касапин, но след това веднага го привлече упоителният мирис на кардамон и канела от сергията на търговец на подправки само няколко стъпки по-нататък.

Забулени жени с ръце, по които подрънкваха златни гривни, бързешком го подминаваха, вървейки близо до стените. Огромните им кафяви очи иззад булата им издаваха еднакви по сила омраза и страх. Дългобради арменци със сини тюрбани и босоноги носачи на вода го бутаха, а и той се отнасяше към тях със същото нехайство, с което би се отнасял към който и да било френски бургер или селянин от Троа.

Улицата беше толкова стръмна, че приличаше на каменна стълба, но той можеше и с вързани очи да намери пътя си. Приведе глава и мина през сводест тунел, който бързо го отведе до малък квадратен двор, ограден от жълт пясък. Три момичета прислужници седяха, подвили крака, на сламени рогозки и предяха вълна. Погледнаха към него, когато влезе, но той беше познат посетител и бързо се върнаха към работата си.

Широк квадрат от червен плат беше опънат над двора да пази от жаркото обедно слънце, но жегата се изливаше от варосаните стени като от тухлена пещ. Към пристанището се издигаше насип, над него се носеха върховете на жълтите корабни платна. От морето обаче идваше само едва доловим бриз.

Денят беше ярък. И беше едно от нещата, които щяха да му липсват, когато се прибереше в Бургундия. Дори в летните дни, когато горещината беше най-безмилостна, светлината там не можеше да се равнява с тази тук.

Завесата от ленти, провесена пред вратата, се отдръпна настрана и навън излезе Симон. Приличаше на мечка в джелабата и чалмата си, беше висок почти колкото Жосеран. Прошарените му къдрици и брадата ограждаха широка усмивка.