Колин Фальконер - Пътят на коприната

Изведнъж някакво раздвижване настъпи в степта. Два мармота, вероятно на около двеста стъпки, изсвириха от объркване при появата на тези натрапници в просторната пустош. Единият се шмугна под земята, другият се подвоуми, главичката му трепкаше озадачено, вирнал опашка.

Хутлун опря лъка на рамото си, вече държеше стрелата в дясната си ръка, движенията й бяха толкова пъргави и овладени, че ги вършеше с лекотата, с която примигваше с клепки. Първата й стрела — за втора нямаше да има време — улучи безпогрешно животинчето в главата, бърза и милостива смърт. Още храна за тази вечер, малко месо за зимната гозба.

Текудай едва беше смогнал да извади лъка си. Върна стрелата в дървения колчан на кръста си. Погледите им се засякоха.

Мразеше я.

Крепостта на тамплиерите в Акра

Над морския фар изгря сарацинска луна, съвършен полумесец. Жосеран застана до парапета, вперил поглед към спящия град. Чуваше как океанът се стоварва върху скалите под него.

Огромният манастир „Сан Сабас“ се издигаше в мрака, на хълма между венецианския и генуезкия квартал. Преди седем години монасите, които живеели в него, го изоставили и той начаса се превърнал в ябълка на раздора между представителите на двете съперничещи си търговски сили. Всяка от тях се опитваше да си го присвои, първо, чрез законова препирня с Висшия двор, после със сила. Разгорещените стълкновения по улиците довели до граждански размирици не на шега, наложило се бароните и военните ордени да вземат страна. Оцеляването на държавите на кръстоносците в крайна сметка зависеше от морската сила на италианските търговци.

Противопоставянето между двете страни стигна връхната си точка в морската битка при Акра само преди година и половина, когато венецианците потопиха двайсет и четири генуезки кораба. Папата уреди да се сключи крехко примирие. Но раздорът продължаваше да тлее, генуезците обаче изоставиха Акра и се насочиха към Тир на север.

Нали трябваше да се бием със сарацините!

Погледът на Жосеран различи и други важни места в мрака: високият и изящен силует на църквата „Свети Андрей“; дворецът на управителя на венецианския квартал; катедралата на Светия кръст; доминиканският манастир в Бургус Новос и в далечината, при северната стена бяха Прокълнатата кула и Кулата на Свети Никола.

Вече познаваше Акра по-добре, отколкото познаваше Париж или Троа. Прекара пет години в Земите отвъд и трудно разпознаваше у себе си зилотът 3 3 Привърженици на есхатологично учение в Юдея и по същността си евреи фанатици. Тук „зилот“ е синоним на „фанатик“. — Бел.прев. , който за първи път стъпи на тези брегове, трескав, тормозен от угризения на съвестта и уплашен. Когато напусна Франция, беше сключил заем за две хиляди шилинга от перцепторията на тамплиерите, за да плати пътуването си до Акра. В залог беше оставил собствеността си на тамплиерската ложа, в случай че не се завърне от поклонничеството си.

Пет години!

Толкова много се беше променил. У дома той и другарите му франки се обличаха в кожи и се тъпчеха с говеждо и свинско. Рядко се къпеше, беше убеден, че ще се простуди и ще умре. Ама че дивак беше! Тук ядеше малко месо и от медни подноси похапваше портокали, смокини и пъпеши, пиеше шербет вместо греяно вино. Къпеше се най-малко три пъти седмично.

От дете му бяха втълпявали, че мохамеданите са самото въплъщение на Дявола. Ала след пет години в Акра понякога носеше роби и тюрбани по сарацински обичай и от същите тези дяволи беше понаучил математика, астрономия и поезия. Тамплиерите държаха мохамедани затворници като занаятчии, оръжейници и седлари. С времето беше изградил колебливи приятелства с неколцина от тях, започна да ги възприема като равни.

Вече не съм сигурен дали мога да се върна у дома. Не знам дори къде е домът ми.

Режимът му като тамплиер беше строг. През зимата дните му започваха преди зазоряване; след утринята проверяваше конете и сбруите им, оглеждаше оръжията и бронята си, както и тези на своите оръженосци. След това заедно се заемаха с обучението си: постоянни упражнения по мятане на копие и боздуган, с меч, кама и щит. По пладне се хранеше за първи път, следващото хранене беше чак на вечеря. Всеки ден казваше по дванайсет пъти „Отче наш“, четиринайсет на всеки час и осемнайсет за вечерня. Водеше живот на монах-воин.

Така извършваше своето поклонничество, така изпълняваше своето покаяние, а времето на неговия обет беше към края си. Капеланът му беше казал, че всички грехове са му опростени. Защо тогава не спираше да чувства тази тежест в сърцето си? Скоро щеше да дойде време да се върне във Франция и да поеме управлението на земите, останали в наследство от баща му. Трябваше да очаква с повече нетърпение завръщането у дома.