Колин Фальконер - Пътят на коприната

Хутлун видя гарванът да става и да се отдалечава настрана да пусне вода. Камилата му пасеше наблизо, вдигна грозната си глава и го изгледа. Хутлун почти разчете мислите й, изписани във вялия поглед на кафявите й очи. Хранеше се с острите бодли на тамариск, дъвчеше бавно, съзерцаваше мъчителя си, облечен в черното си расо с качулка, слушаше плискането на водата му върху камъните. Опъна въжето си докрай и стигна почти до рамото му.

После изплю куп зелена, слузеста маса върху гърба му.

Уилям пристъпи напред, изви ръка към гърба си да провери какво го е тупнало и струята му изцапа расото му. Едноокия, който също видя случилото се, падна на земята от смях. Уилям се опита да избърше с една ръка смрадливата слюнка от расото си, а в същото време стискаше оная си работа с другата ръка. Видя Хутлун да го наблюдава и се затътри нанякъде с поаленяло лице.

Само Жосеран не се смееше. Тя се почуди защо, знаеше, че не храни голяма любов към спътника си.

— Животното не примира по него — каза тя.

— Очебийно е.

— Кажи му да изчака, докато слънцето го изсуши — посъветва го Хутлун, — после може да го изстърже. Иначе само ще влоши положението.

— Ще му кажа — обеща Жосеран.

Уилям пищеше, сякаш предъвканата топка е разтопено олово. Ако всички варварски шамани са като него, помисли си Хутлун, няма какво да научат от религията им. И все пак този воин, този… Жос-ран… е различен. Доказал се беше като силен и смел и откакто беше ранен в планината, тя чувстваше някаква връзка с него.

Но защо беше така, нямаше и представа.

Намираха се в земите на уйгурите, каза му Хутлун.

Хората тук, разказа му тя, били васали на хана на Бухара, така било от времето на Чингис, на когото те се подчинили, за да предотвратят опустошаването на полетата и разрушаването на градовете си. Чергарите татари наложили данъци на хората, които събирали чрез местни управници, управляващи от тяхно име. Имало годишен данък, тамга, плащан от търговците и занаятчиите в градовете, и калан, или поземлен данък, за земеделците. Дори местните чергарски племена плащали налози с част от своите стада. Това се наричало копчур. Имало и пет на сто събиране от всички търговци, които преминавали през хаганата. По този начин татарите със силна ръка властвали над доходния Път на коприната.

На Жосеран му се струваше, че за чергари много добре владееха принципите на империята.

Седмица по-късно стигнаха до Аксу, уйгурската столица. Руините на древен морски фар се издигаха над нещо, което отначало Жосеран взе за мъгла. Но когато се приближиха, видя, че мъглата всъщност е пясъчна буря. Древният град лежеше зад него, купчина от бели сгради, заслонени от олюляващи се тополи, сгушени при основата на жълти льосови скали. Зелената ивица на оазиса следваше бреговете на реката.

Вече яздеха по засенени от тополите пътища между зелените поля, засадени със зеленчуци. Водата проблясваше по напоителните канали. Младо момиче забули лицето си при вида на неверниците, а малките момченца, които се къпеха във водата, ги гледаха с огромни, черни като боровинки очи. Мъжете бързаха по улиците с малки шапки на теметата си, белобради старци се блъскаха и бутаха с останалите, за да намерят място, откъдето да виждат по-добре странните варвари, които татарите водеха.

Тази нощ не останаха в кервансарай, а бяха настанени в къщата на местния даругачи — назначения от татарите управител. Имаше ястие от овче месо, ориз и подправки, а слугите носеха подноси с плодове и кани с ароматен зелен чай. Спаха в истинско легло с копринени завивки.

Сякаш отново бяха живи.

На следващата сутрин обаче Хутлун се метна на камилата си и предупреди Жосеран:

— Надявам се, че сте си починали! От тук нататък навлизаме в най-страшната част от пустинята. Скоро ще копнееш да се върнеш на Покрива на света!

Бързината, с която нощта се спускаше над пустинята, изненада Жосеран. Като че ги хвърляха в донжон без прозорци и след тях здраво хлопваха желязната врата.

Случваше се в късните следобеди да съгледат самотен кервансарай в далечината и тогава Хутлун ги караше да ускорят ход, за да пристигнат преди залез, да намерят подслон зад жълтеникаво-кафявите му стени. Просваха се изтощени сред вързопите и въжетата, котлетата започваха да къкрят над огнищата, а тях ги обземаше благодарност за подслона, който получаваха от неумолимия пустинен вятър.

В други нощи бяха принудени да си направят стан в откритата пустиня, присвиваха се край мижавия огън, запален от изсушени на слънцето камилски изпражнения. Татарите ги наричаха аргол и в тази гола пустош те бяха единственият им огрев. Поне ги имаше в изобилие, тъй като вървяха по пътя, по който минаваха всички кервани. Едноокия пълнеше пътьом кошове с камилски изпражнения, а когато спираха да направят стана си и огънят вече гореше, татарите събираха още с шепи.