Колин Фальконер - Пътят на коприната

— Не, разбира се. И баща ми има много съпруги, които държи заради удоволствията на тялото. Но има само една любимка, а сега вече е стар, кипежът на кръвта му утихна и той прекарва повечето време с нея. Разговарят надълго и нашироко.

— Грешно е да имаш повече от една съпруга.

— Защо?

— Мъжът трябва да сдържа желанията си. Те обиждат Бог.

— И твоят свят човек ли вярва в това?

— Може и да не съм му голям поклонник, но вярвам, че разбира Божият промисъл по-добре от мен.

— Как може един човек да разбере промислите на боговете? Толкова много в живота е несигурно.

— Божият закон е неизменен. На хората се пада да го спазват.

— Като дете ме учеха да не се подчинявам на друг закон, освен този на Чингис, нашият Велик хан, защото това прави империята ни силна. Колкото до боговете, опитваме се и слушаме духовете на Синьото небе, доколкото ни е възможно. Но всичко е несигурно.

— Чингис учеше ли ви, че за един мъж е правилно да има толкова съпруги, колкото му се иска?

— Жената не е просто топло място за твоите желания, християнино. Тя е и гладна уста, а притежава и утроба, с която да ражда деца. Не апетитът на мъжа определя желанието му да има жени, ами неговото състояние. Чингис казва, че по закон един мъж не бива да взима жената на друг заради удоволствието; понеже това наистина е престъпление. Така е, защото застрашава мира в клана, не защото обижда Духа на Синьото небе.

Жосеран никога не си беше помислял, че е възможно да разговаря толкова открито с жена по подобни въпроси. А ето че на това място, под откритото небе, под студения звезден свод и сред самотата на пустинята, той се почувства свободен от ограниченията на своето общество и тиранията на своя бог. Но Бог беше бог на всички човеци, разбира се, не само бог на франките, нали?

— Кажи ми — рече тя, — каква е тази изповед, за която говориш, това нещо, което правите с вашите шамани. Какво им казвате?

— Доверяваме им греховете си.

— Вашите грехове ли?

— Сластолюбието. Разврата.

— Това само нещата, които правите с жените, ли са, това ли трябва да им кажете?

— Не само. Нашите измами, жестокостта ни към другите. А също и нечистите си помисли.

— Помисли?

— Ако си завистлив. Ако си горделив.

— Тогава ти се срамуваш от нещата, които те правят човек, а не бог — в гласа й имаше озадачение. — Това спира ли ви да прегрешавате? По-добре ли се чувствате, когато разказвате за това?

— Понякога. Продължавам да живея в страх, че може да получа вечно наказание.

— Имате бог, който ви прави слаби, после ви наказва за слабостта ви. Не ти ли си струва странно?

Не знаеше как да й отговори. Отново не успя да защити вярата си. Не можеше да защити вярата си дори в спор с една татарка! Вместо това промени разговора:

— Каза, че си видяла старец, който язди до мен в планините.

— Ти не ми вярваш.

— Трудно ми е да го повярвам. Но съм любопитен.

— Старецът е тук, независимо дали вярваш или не. Тук е, независимо дали си любопитен или не си.

— Ако е така, мисля, че знам кой може да е.

— Казвам ти какво съм видяла. Нямам нужда от обяснението ти. Не е необходимо.

— Описваш баща ми.

— Баща ти мъртъв ли е? — Той кимна. — Защо, християнино, за теб това е странно? Предците ни винаги са с нас. Трябва да ги почитаме или ще ни донесат лош късмет.

— Според теб дали духът на баща ми ме е последвал дотук, за да ме защити?

— Разбира се. Защо иначе ще е тук и ще язди с теб?

— Защо иначе? Ами като проклятие.

— Ако те проклинаше, защо не те бутна в планинската пропаст, когато спасяваше твоя шаман?

Жосеран не можа да й отговори. Искаше отчаяно да й повярва. Искаше и да я прегърне. Усещаше как сърцето му бие лудо в гърдите му, а в слабините и стомаха му се разливаше топлина.

— Такава жена като теб не съм познавал — измърмори той.

За един безразсъден миг си представи как се пресяга и я целува. Надяваше се дори тя първа да го направи, че могат да се съединят под това огромно звездно одеяло, докато спътниците им спят на няколко крачки от тях.

Вместо това тя каза:

— Уморих се вече. Отивам да спя.

След като Хутлун се изгуби в мрака, той се сви на земята объркан, изтощен и без да може да си отпочине. Смут беше обхванал разума и сърцето му.

— Прости ми — прошепна той в свитите си пръсти.

Луната изгря над пустинята. Той се заслуша в тишината да долови бащиния си глас.

Отново поеха на път към изток. От лявата им страна бяха планините, които татарите наричаха Тян Шан, Небесните планини. Ледени шапки проблясваха на индиговосиньото небе, докато под тях скалистите хребети на върховете бяха набраздени от дерета, които им придаваха вид на лапи на приклекнало животно. Ден след ден яздеха, гледаха планините как се променят според хода на слънцето от нежно розово до медено и метално сиво на пладне, виолетово и кафяво на здрачаване.