Колин Фальконер - Пътят на коприната

— По-добре щеше да е, да беше умрял днес — каза накрая и напусна юртата. Отвън се чуха биенето на шаманските барабани и нечовешките писъци на онези, които варяха и все още бяха живи.

Хутлун седеше на могила над стана, извън кръга от нотни огньове и защитния периметър на кибитките. Дошла беше, за да се срещне насаме с духовете под закрилническия листак на Световната шатра, която тази нощ се спускаше от ярката ядка на Полярната звезда. Режещият вятър брулеше тялото й.

Не разбираше смута, който цареше в нея. Обгърна коленете си с ръце и притисна чело в юмруците си. Извика леко и викът й стресна часовия, който дремеше на коня си някъде под нея.

Защото доколкото можеше да си спомни, тя мразеше пола си и всичко, което той означаваше. Като дете предпочиташе компанията на братята си пред тази на сестрите си, обич, която беше примесена със съперничество. Научила се беше по-добре от тях да ловува, да язди, дори да се бори. Когато порасна, направи всичко по силите си да спечели обичта на баща си, въпреки усещането, че той се усмихва с повече обич на братята й, отколкото на нея. Научила беше разликата между кобилата и жребеца, докато наблюдаваше конете из пасищата, и разбра, че именно там се крие проблемът.

Но една татарка не стои кротко и не се вайка като китайка със сплетена на плитки коса и крачета лилии. Тя си постави за цел да докаже на баща си, че е по-силна, по-смела и по-веща от всеки в клана. Упражнявала се беше с часове, ден след ден с лък и стрела. И тези два сезона беше спечелила отплатата си, защото Кайду й позволи да язди до него по време на лов, дори й беше поверил командването на неин собствен минган.

Ала си оставаше жена и той очакваше от нея да се омъжи и да роди синове. И щом това беше неизбежно, тя си обеща, че тогава един ден нейните деца, а не някои от децата на братята й ще заемат мястото на хан на клана и господар на Ферганските степи.

Ето че устремеността й към нейната цел беше прекършена от слабост, за чието съществуване и не подозираше. В съюза с един варварин нямаше никакво предимство и въпреки това тя си беше позволила да го обмисля.

Не разбираше защо той храни копнеж по нея. Когато откриеше, че и тя е кобила като останалите, илюзиите му щяха да се изпарят и тя щеше да е безсилна едновременно като жената, която беше, и мъжа, в който се беше мъчила да се превърне.

Така че защо да настоява в тази опасна игра?

Кайду й беше казал за отправеното от варварина предизвикателство. Хутлун остана удивена, че е сключил подобен облог, поел е такъв риск. Но каза на баща си, че приема. Варварина щеше да се подложи на изпитанието, на което се бяха подлагали всички нейни ухажори. Ако спечелеше тя, той щеше да умре; ако спечелеше той, тя щеше да остави седлото си и да се посвети на него като жена на мъжа си.

Какво щеше да се случи?

Нека утрешният ден да реши.

Долината беше окъпана от дъжда, а небето беше бледо синьо, синевата на Тенгри, господарят на Синьото небе. В далечината изпъстрената със сняг зеленина на смърчовите гори се спускаше към яркосиньо езеро.

Хутлун възседна бялата си кобила, облечена в дълъг дел и с ботуши за езда, лицето й беше увито в пурпурния й шал. Не погледна нито веднъж към Жосеран. Дали му бяха грозна и гневлива жълта кобила с лоши зъби и зъл нрав. Дългите му крака почти докосваха земята от двете й страни.

Цялото население се беше събрало да наблюдава веселбата. Цареше празнично въодушевление, защото всички знаеха, че грозният варварин със сигурност ще изгуби. Май тази вечер щяха да очакват с нетърпение казанът да заври.

Кайду се показа от юртата си, отиде до Хутлун и постави ръка на главата на коня й. Приведе се към нея.

— Трябва да победиш — прошепна й той.

— Знам какво трябва да направя.

— Не позволявай на женското си влечение към този варварин да застане на пътя на интересите на клана.

— Нямам влечение към него, татко.

— Напротив, знам го. Но каквото и да чувстваш, не ме предавай!

Бялата й кобила запристъпва и заразмахва опашка от нетърпение да тръгва.

— Побеждавала съм по-добри ездачи от този — каза тя. — Ще спечеля.

Жосеран стисна зъби от болката в рамото си. Благословено облекчение беше да е освободен от кангата. Но раната от стрелата го беше оставила буквално без сили в лявата ръка и кръвта все още се просмукваше в ризата му. Щеше да язди с една ръка.

Хутлун избягваше погледа му.

У него трепна смущение. Може и да ми е равна в ездата , помисли си той, може и да познава по-добре тези хълмове от мен. Но със сигурност е наясно с естеството на облога, който сключих. Това не е изпитание по езда, това е изпитание на сърцето. Надявам се да не греша за нея.