Колин Фальконер - Пътят на коприната

Хутлун прокле нечуто. И за двама им щеше да е по-добре, ако Жосеран беше умрял. Сега нито за него имаше надежда, нито за нея.

Хутлун можеше да пробва да преплува езерото или да го заобиколи, каквото и да избереше, той вече имаше преднина, която тя не можеше да стопи. Затова поведе коня си по пътеката със съзнанието, че вече не може да го настигне.

Жосеран лежеше върху врата на коня си, по лицето му имаше струйки кръв от новата прорезна рана на главата му, прясна кръв капеше от върховете на пръстите му, защото раната на рамото му отново беше зейнала. Трепереше, та чак зъбите му тракаха, прогизнал от ледената вода в езерото. От задницата на коня му също течеше кръв, от хълбоците му се надигаше пара.

Насочи го между разделилите се на две страни татари, направо към прага на юртата на Кайду. Цареше пълна тишина.

Кръвта се беше оттеглила от лицето на потресения Кайду. Дъщеря му никога не беше претърпявала поражение. Сега беше победена от единствения мъж, за когото никога не би могла да се омъжи. Дребната й фигура се различаваше на двеста стъпки в равнината.

Жосеран хвърли трупа на козата в краката на Кайду.

— Победих — обяви той.

Кайду кимна към стражите си, които смъкнаха Жосеран от коня му.

— Не може да се ожениш за дъщеря ми — отсече Кайду. Обърна се към войниците. — Отведете го. Сложете му отново кангата. Утре ще умре.

И като буреносен облак влетя в юртата си.

— Имаше възможност да избягаш. Защо не се възползва от нея?

Не й отговори.

Бяха сами в юртата, вятърът се блъскаше в плъстените стени. Главата му беше сведена от тежестта на кангата. Предали го бяха. И двамата го бяха предали.

Понася болката си, без да гъкне, помисли си Хутлун, като истински мъж. Камшикът й беше прорязал плътта върху опакото на лявата му ръка и слепоочието. Наранил беше левия си крак при скока в езерото и коляното му беше отекло като пъпеш. И раната на рамото му отново се беше отворила, около нея имаше прясно съсирена кръв.

Неговите подвизи обаче само му бяха спечелили среща с палача на Кайду.

Духовете на Синьото небе наистина си бяха направили шега за нейна сметка. Най-накрая беше открила мъж, който доказа, че е по-добър в ездата от нея, и този мъж трябваше да умре. Тя коленичи пред него, държеше малка дървена купа с вода. Топна кърпа във водата и започна да почиства раните му.

— Защо не се възползва от възможността да избягаш? — повтори тя.

— Първо ти ми отговори на един въпрос — рече той. — Знаеше ли какво е намислил баща ти?

— Аз съм дъщеря на хан. Не мога да се омъжа за варварин.

— И затова си помисли, че ще избягам, за да си отърва кожата, вместо да се боря за теб.

— Всеки разумен мъж би се възползвал, когато му се предостави възможност да се спаси.

— Никой разумен мъж не би седял в някаква забравена от Бога равнина на хиляди левги от родното си място. Никой разумен мъж не би си продал земите, за да служи пет години като монах и войник. Никой разумен мъж не би скитосвал до другия край на земята. — Премигна бавно, сякаш се пробуждаше. — Не ми отговори на въпроса. Попитах те дали знаеше замисъла на баща ти.

— Знаех го, разбира се.

Свали шала от лицето си. Приведе глава, долепи устни до раната на рамото му и започна да смуче съсирената кръв.

— Какво правиш? — прошепна той. Чувстваше зъбите й, захванали плътта около мускула, леки подръпвания като сукалче на гръд. Устата й беше влажна и гореща.

— Трябва да почистя раната.

— Спри — нареди й той дрезгаво.

Тя се отдръпна отново от него и го погледна озадачена. В очите й имаше бистрота, която за пръв път съзираше.

— Но така раната ще се възпали.

— Остави ме.

— Това ли искаш?

— Не, но ме остави.

По устните й имаше кръв. Мирисът й предизвика възбудата му, но не от парфюми и мазила, а от кръв, кожа и пот.

— Не може да се ожениш за татарска принцеса — каза тя.

— Как мисли да ме убие баща ти?

— Както повелява обичаят да се постъпи с хора от високо потекло и с изключителни качества. Ще те увият в килим и конете ще те стъпчат, така кръвта ти да не се пролее на земята и да донесе лош късмет на племето — неочаквано тя протегна ръка и го докосна леко, там където биеше сърцето. — Смелостта ти не знае граници. Трябваше да избягаш, когато можеше. Такъв беше планът ми; баща ми също участваше в съзаклятието. Не исках да стане така.

Жосеран не я слушаше. Дори сега единственото, за което мислеше, беше за дъха й, топлината й, очите й и както толкова често се беше чудил, тялото й. Погледът му отново издаде мислите му.