Колин Фальконер - Пътят на коприната

Някъде много отдалеч чуваше мърморенето и смеха на мъжки гласове, които се движеха из стана, зловещ жалеен плач над барабанния тътен, после крясъка, може би си въобразяваше, на един от другите двама пленници.

— Жос-ран — чу се глас.

Той вдигна поглед. През отвора на юртата виждаше само оранжевото проблясване на огньовете из стана.

— Жос-ран.

Осъзна, че е тук, неговата красива вещица Хутлун, очите й проблясваха в мрака. Приклекна пред него.

— Не биваше да се отдалечаваш от останалите — каза тя.

— Мой дълг беше да защитя свещеника.

— Искаше да си смел. Видя ли сега докъде се докара.

Отново се разнесе онзи зловещ вой.

— Какво е това? — попита я той.

— Скърбят за жените, които днес направи вдовици.

— Не възнамерявах да правя вдовици. Борех се за живота си. Ами вдовиците, които ти си направила?

Тя протегна ръка и пръстите й проследиха ръбовете на раната на челото му. Проява на нежност, най-накрая, помисли си той. Може би не е забравила напълно случилото се в пустинята.

— Какво ще стане с мен?

— Баща ми е гневен, че те върнах като мой пленник, гневен е и че не успя да умреш от раната си. Ще му се да си мъртъв, но не иска отговорността за смъртта ти да е негова.

Жосеран се опита да промени положението на тялото си, но усилието предизвика нов болезнен спазъм в рамото му.

— Кажи му, че съжалявам за неудобството, което му причиних.

— Той прочете писмото, което носеше от Хубилай. Това усложни положението. Някои от военачалниците на баща ми твърдят, че ти си посланик и към теб трябва да се отнасят с уважение. Други смятат, че тъй като си сключил договор с Хубилай, трябва да бъдеш екзекутиран. Неколцина искат да те задържат като пленник. Но дали животът ти е ценен за Хубилай?

Той с усилие се усмихна зловещо.

— Кажи им, че императорът на Катай ме обича като брат.

Тя обаче не се усмихна. Нещо в изражението й го притесни.

— А какво мисли баща ти?

— Баща ми клони към екзекуцията. Казва, че мъртвите ядат по-малко — въздъхна. — Ще направя, каквото ми е по силите, да го успокоя. Ще намеря начин да те освободя.

Със себе си беше донесла купа, пълна с вода. Натопи парче плат и с него почисти кръвта от окото му. После почисти раната от стрелата с нежните движения на любовница. Дори сега, в отчаяното си състояние, той осъзнаваше топлината на гръдта й опряна в копринената му риза.

— Все още те желая, Бог да ми е на помощ — прошепна той.

Тя не отговори.

— Чу ли ме, Хутлун?

— Почиствам раните ти. Друго не мога да направя за теб.

— Трябва да знам. Безразлична ли си към мен?

— Ти си варварин от запад. Как мога да чувствам нещо към теб? Ще се омъжа за син на хан, който ще направи от синовете ми принцове на степите като баща ми — тя привърши с грижите си. Проявява нежност, помисли си той, макар това да не уталожваше болката му. — Раната е почистена.

— Защо баща ти ме изтезава така с тази яка? Кажи му, че ако толкова го дразня, да направи каквото иска. Не се страхувам да умра.

— Ще му предам думите ти.

Тя стана и тръгна да излиза от юртата.

— Всичко бих дал, за да си легна поне за една нощ с теб, преди да умра.

— Тогава си глупак — рече тя и се стопи в тъмнината.

Жосеран носеше кангата само от няколко часа и вече имаше чувството, че на раменете си носи катедралата в Шартр. И най-малкото движение беше мъчение. Болката и умората го потопиха в унес, който не беше точно сън, защото спането беше невъзможно, беше делириум, който го пренесе от ужасното му състояние обратно в пещерата над тесния пролом в Планините на Слънцето. Не си ли си представял как и ние се съединяваме така, както Шива се съединява със съпругата си? Не си ли мислил понякога за това като за своя съдба? И моя?

Осъзна, че в юртата има някого, и когато вдигна поглед, видя над него да стои Кайду и да го наблюдава. Може би сега щеше да произнесе присъдата му. Скоро щеше да научи как ще умре.

Кайду стоеше с ръце на хълбоците и разтворени крака.

— Какво да те правя, Варварино? Военачалниците ми казват да те екзекутирам заедно с другите.

— Кои други?

— Кучетата на Хубилай. Те са предатели на народа на Сините монголи и петно върху легендата за Чингис хан. Заповядах да бъдат сварени живи.

Докато Кайду говореше, Жосеран чу как събратята му пленници отиват към своята смърт. Надяваше се да са дали на Пияницата малко от черния кумис, който толкова обичаше, за да премине през това изтезание. Леко се размърда, за да може да погледне другия мъж в очите.