Антон Дончев - Време разделно

— Да чакаме детето да порасне. Баба Сребра рече на Севда:

— Дръпни се и чакай. После каза на попа:

— Ела ти, който ме посрещна и благослови земята на Момчилово. Защо слезе от планината и доведе хората при Караибрахим? Защо предаде своята вяра?

Попа запита:

— На какъв език ти говоря, та ме разбираш? Бабата отвърна:

— На български.

— Ето, затова го направих. Защото знаех, че с кръста или без кръста все ще говорим на един език.

Бабата мълчеше. Обадих се аз:

— Майко, ти каза, че човек се познава по делата си. Недей съди тогава тоя човек по думите му. А по делата му разбери дали е сторил добро, или зло. Ти основа едно село, той основа друго. От тях съди за него. А селото е като дете.

Бабата се обърна към мене:

— Защо стоиш настрани, мъдрецо? Или влез при турците, или ела при българите.

Мислех си, че иска да ми запуши устата. Мислех си още: „Когато ме срещна за пръв път, ти ме прокълна, че съм продал вярата си. Разсъди сега тоя човек, мъдра бабо.“

Злорадствувах, ала не за дълго. Видях, че воеводите мълком разделят плещите си, да ми сторят място. Пристъпих с разтуптяно сърце и свито гърло и усетих как раменете ми опират в раменете на прославените воеводи, покрити с белези от рани, пропити с мириса на кръв и барут.

Сега гледах попа не отстрани, а в лицето. И той отново незабележимо ми се усмихна, само със зениците си. Чух бабата да казва:

— Нека тоя човек, за когото не знаем дали е сторил добро, или зло, да стане баща на това дете. за което не знаем дали е дъщеря на доброто, или на злото. Нека тия, които останат живи, да видят по делата на детето дали то е добро, или лошо. И нека планината гледа новото село и делата на спасените или погубените от тоя човек, за да разбере дали е сторил добро, или лошо. Ако не днес, то утре или след хиляда години ще се разбере дали е било по-добре хората да измрат, или е било по-добре, че са останали живи.

И добави:

— Воеводи, съгласни ли сте?

И обходи всички с поглед, а за да види мене, извърна нагоре глава, защото стоях зад гърба й. Видях в очите й детска гордост, че тъй мъдро отсъди. Видях също, че не ми се гневи, а ми се присмива.

Воеводите отговориха:

— Съгласни сме.

И попът, и Севда се отдръпнаха настрана.

Сега тълпата от навързани турци остана лице с лице с нас — бабата и воеводите. И полека-лека наведоха глави, докато не остана дори чифт очи срещу нас, ами само чалми и бръснати темета.

И над стихналия площад се разнесе гласът на баба Сребра:

— Злото трябва да дойде на света, ала тежко томува, чрез когото идва.

Турците не разбраха нито дума. Пристъпих напред и отново се превърнах на човек, който превежда думи от един език на друг и не влага нищо свое. Ала нямаше много за превеждане.

Баба Сребра каза:

— Те спаха сред стени, които не са зидали. Жънаха ниви, които не са орали. Яздеха коне, които не са хранили. Убиваха и палеха. Каква трябва да е участта им?

Воеводите викнаха:

— Да се избият.

Баба Сребра каза:

— А жените и децата да се пуснат, защото са дошли тук, водени от мъжете си.

Забравих, че съм преводач, и реших да се обадя, защото между турците имаше и невинни, увлечени от общия порой. Казах на баба Сребра:

— Майко, между тия мъже има и такива, които не дойдоха по своя воля, ами ги доведоха Караибрахим, Караимама и други главатари. Щом пускаш жените и децата, защо да не пуснеш и тях?

Бабата гневно викна:

— Мълчи! Все едно че чувам дядо Галушко Белия, бог да го прости. Вие бихте снели греха и от сина, който убива баща си. Що знам, знам го.

И воеводите не ме слушаха, а дядо Гордьо каза:

— Как да ги избием? Да ги изколим ли, да ги избесим ли, или да им отредим друга смърт?

Едни казваха:

— Да ги изколим, както те клаха. Други казваха:

— Сто смърти за тия, всекиму отделна, както те убиваха с разни смърти мъчениците първенци.

Ала Мирчо воевода, другият воевода от Райково, каза:

— Да ги избесим на платана, на който са увиснали толкова християнски души.

И го послушаха, защото той беше загубил побратима си, Дойчин воевода.

Тогава трябваше пак да се обадя и тоя път не за да сторя добро. Тъй трябваше да бъде.

— Воеводи — рекох аз и посочих Караимам Хасан ходжа. — Тоя човек трябва да се побие на кол.

И разправих за клетвата на старицата с единадесетте синове. И попът се обади:

— Тъй беше.

И клетвата се сбъдна. Той пищеше и плачеше за вода,а когато му даваха да пие, водата се стичаше по кола.

Останалите турци избесихме на платана. Ала толкова много примки виснаха по клоните му и обесените така го тресяха с гърчовете си, че вековното дърво не издържа и шестте му клона се пречупиха наведнъж, с трясък. И дънерът му се разцепи на три, до корените, а сред клоните мърдаха полуживи турци.