Антон Дончев - Време разделно

Кандия падна.

Преживях го като тежък удар. После разбрах, че целият Запад потреперал от страшната вест.

Завърши втората велика обсада на крепост в историята на хората след обсадата на Троя. И Кандия като Троя стоеше край морето. И при обсадата на Кандия като при обсадата на Троя и на обсадени, и на обсадители идваше помощ от целия свят. Дори мюсюлманските пиратски държави в Северна Африка даваха кораби и хора на Кюпрюли, дори християните пирати забравяха, че са тръгнали на грабеж, и умираха за гола слава в защита на кръста. Първата разлика между Троя и Кандия е тая, че може би никога не е имало обсада на Троя, а все още са живи хиляди хора, които носят куршуми, получени при Кандия. Втората разлика е, че Троя имала късмет да я възпее Омир, а Кандия не е възпята от никого. А самият аз познавах хора, защитници на Кандия, които биха могли да застанат до Ахил и Хектор и да не изглеждат по-ниски с една глава от тях.

И тъй, Кандия падна. Големият кръст, забит в окървавения насип, кръстът, към който умиращите християни обръщаха последен поглед, а турците, щом го погледнеха, и побесняваха, тоя кръст бе повален. Султана загуби 108000 души и най-храбрите си паши. Венеция загуби милиони дукати, най-добрите си кораби, най-доблестните си войници. Това беше последната голяма победа на турците и последното поражение на Венеция, защото след това тя не можа да се съвземе.

Мисля и казвам, че Кандия можеше да не падне. След двадесет и пет години пред Виена светът видя, че Турция вече не е същата. Проклинам глупците и предателите, които проляха кръвта на 25000 души избити християни в ненужна жертва.

Нашите храбри французи, дошли за слава, а не за работа, избягали едни от първите. След изчезването на херцог де Бофор и смъртта на 600 рицари и 1000 оръженосци херцог де Ноаий повел нашите към корабите. Страшни ридания и писъци ги следвали до самия бряг. Каква полза от това, че четиринадесетият Людовик наказал херцога?

В Кандия останали 300 французи и 3000 италианци. Кюпрюли имал навярно 40000 души.

Морозини събрал военачалниците и казал: „Кандия е купчина камъни и ние защищаваме само един насип от земя, примесена с кръв и трупове.“ Със сълзи на очи военачалниците решили да бранят Кандия.

Веднага след събирането папският капитан Росшльози се оттеглил със своите хора.

На Морозини не оставало нищо друго, освен да предаде Кандия. През цялото време на преговорите Кюпрюли всеки ден изпращал на Морозини плодове и разхладителни напитки. А на пратеника, който му дал осемдесет и трите ключа на крепостта, Кюпрюли подарил кесия злато.

Морозини преминал с последните защитници на крепостта през лагера на турците, изпратен с дълбока почит и възхищение. Кюпрюли влязъл в Кандия, посрещнат от един грък, един евреин и един циганин. В крепостта нямало друга жива душа.

Майката на Кюпрюли, която прекарала с него обсадата, приветствувала сина си пред цялата войска. Когато Кюпрюли се върнал в Турция, султан Мохамед Четвърти му дал собствената си сабя и казал:

— Благославям хляба и солта, която той и баща му са изяли за сметка на падишаха. Те двамата са украшение на исляма и стълбове на закона.

След като вестта за падането на Кандия стигна до турското село, на което хората все си думаха Просойна, турците станаха нетърпими. Може би вестта само съвпада с развилняването им, а те тъй и тъй щяха да тръгнат да грабят, ала хората помислиха, че падането на Кандия ги доподлуди. Доведеният от Караимама Хасан ходжа и дошъл отпосле башибозук не седна да копае българските ниви и да храни българските овци, ами го удари на грабеж. И наистина по-лесно е да заколиш човека и да му вземеш имота, отколкото кол по кол и камък по камък да събираш имот. И по-лесно е да събориш на земята чуждата жена и да й направиш дете, отколкото ден по ден да храниш и гледаш това дете, докато стане човек.

Планината около Елинденя пропищя от турското село. Нивите и ливадите наоколо запустяха, но затова пък нови пътеки тръгнаха през пущинаците и нови гробове никнеха отстрани на пътищата. Просойна стана свърталище на разбойници.

Какво можеха да сторят българите? По планината бродеха български чети, ала не бяха слънце да огреят навсякъде. А да запалят гнездото на осите не можеха, защото в средата на селото се вдигаше прокълнатият конаккрепост.

Седях настрани от хорските работи, отделен от скръбта си, докато един ден прогледнах и се досетих как да пропъдим турците.

И четата на Петгласец поби червен байрак на върха Първенец. Цяла неделя един след друг идеха войводите с четите си или пращаха пратеници да питат за байрака. И като чуваха за какво ги събираме, оставаха под Първенец. Дойдоха Мирчо воевода и Дойчин воевода от Райково, Дойчин воевода от Езерово, Димо воевода от Устово, Стоян воевода от Очиново, Вълкан воевода от Пещера, Велко воевода от Левочево, Витан воевода от Кутлово, Чило воевода от Петково и Дельо воевода от Беловидово. Нашите хора от Момчилово ги водеше старият Гордъо воевода. Събрахме се повече от двеста души мъже, всеки с нож и пушка.