Антон Дончев - Време разделно

Елица я нямаше, ала тя ми остави детето си.

С мъка се изправих, като внимавах да не се подхлъзна, и обърнах гръб на Дяволския пад. А скалата под краката ми трепереше и главата ми още се маеше от рева на бездната.

Застанах на мъхната скала, надвесена над бързите струи, които светеха в тесния жлеб. И видях да плуват към мене дървените лъжици. Когато първата дойде под мене, сграбих я и я дръпнах от водата. А другите лъжици, с другите имена, след миг изчезнаха в черната бездна, от която нищо не се връщаше.

На първата лъжица пишеше: „Манол.“

Баба Сребра стопли вода в голям черен котел и сложи в него ранен босилек и масло от кандилото. После потопи три пъти детето в котела и казваше:

— Боже и света Богородице. Това дете поганче се роди, християнче да стане. Грудка се роди, планина да стане. Камен да хване, на сребро да стане. На младост да играе, на старост да трае.

И като потапяше детето третия път, разплака се и викна през сълзи:

— Манол те кръщавам.

Избърса го с бяла вълнена дреха, прекръсти го по челото, по гърдите, по ръчичките и по крачетата и го пови в пелени. И ми го подаде.

— Поганче ми даде, християнче ти го връщам.

А наоколо стояха най-старите хора на Момчилово — мъжете със свалени калпаци, жените с насълзени очи. И всички казаха в един глас:

— Амин!

И детето заплака.

Баба Сребра протегна огромната си набръчкана ръка и докосна челцето на детето. И добави тихо, макар тия думи да ги нямаше в наричанията на бабитекръщелници:

— Българин се роди, българин да умреш.

В Момчилово дойде Маноловият поп, оня, който спаси живота ми в разделния ден. Да беше пристъпил наляво — и тоя летопис нямаше да е написан.

Едно дете ме повика от гората и ми каза, че ме дири непознат човек. А човекът не влязъл в Петгласец, ами стоял пред пещерата. Пролет беше, стопляше се и потта ми замръзна, когато минах през пещерата, та влязох в страшното ждрело на Струилица.

Там ме чакаше попът. И както ме прониза и смрази внезапният студ на пропастта, тъй ме смрази лицето на попа. Все едно че ме посрещна смъртта. Ако не светеха същите очи на лицето му, нямаше да го позная. Ако не бяха тия очи, лицето му щеше да е чист череп.

— Болен ли си? — попитах аз.

И видях, че в краката му лежат черен котел и пъстра торба. Той махна с ръка и рече с глух глас:

— Нали ти си Венецианеца, мъжът на Елица?

Само кимнах с глава, защото мъртвешкото му лице и Елициното име ме натъжиха. И треперех от студ.

— Трябва да ми помогнеш — рече глухо попът.

Вече не беше поп, а в овчарски дрехи и на главата с чалма.

— Влез в Петгласец — рекох аз и се наведох да му помогна да пренесе товара си.

Той сложи крак върху котела, после го дръпна уплашено и коленичи пред него.

— В Петгласец няма да вляза — тихо рече той, сложил ръце върху черния котел.

— Тогава защо ме викаш? — рекох аз.

— Тръгнах сам на път, ала сили не ми достигнаха да пренеса товара си.

И като ме гледаше със сияйните си очи тъй, че ми стана по-студено, рече ми:

— В тоя котел са златните и сребърните съдини от манастира „Свети Илия“. А в тая торба има стари летописи.

Загледах го и аз и го попитах:

— Защо идеш при мене? Защо мене избра? Той ми отговори:

— Елица те избра.

Ала виждах, че не казва всичко. И пак го попитах:

— Защо мене? Той ми каза:

— Защото и ти като мене продаде своя бог.

Отидох в Петгласец, взех си дреха и хляб и се върнах при попа. Той все още коленичеше пред котела и държеше ръцете си положени върху него. И отново помислих, че тоя човек скоро ще умре. Подадох му дрехата си и му рекох:

— Отче, не ти ли е студено?

Той ме погледна и се засмя, та изведнъж се подмлади. И ми рече:

— Благодаря ти, че ми рече „отче“. В гроба е по-студено. Аз нарамих котела, той — торбата и тръгнахме. А котелът тежеше, та ми скъса рамото. Чудех се как попът го е домъкнал до Петгласец.

Пътят беше лесен за запомняне. Тръгнахме нагоре по дерето на някаква река, която се вливаше в Струилица. Вървяхме по него, докато излязохме на едни ливади, втори такива не съм срещал по Родопа. Толкова обширни и хубави бяха, че човек не можеше да ги обходи, та му се искаше да има криле. Ограждаше ги чернозелен венец от гористи върхове. Горите не почваха от ливадите, а се вдигаха зад невидими дълбоки пропасти, в които течаха реки. Тия пропасти, които не се виждаха, но се усещаха, това отделяне на околните планини от поляните правеше поляните още по-широки. Никъде другаде в Родопите не съм видял толкова високо в планината да има езера. А тук светеха сини езера, обрасли в тръстика. И те правеха поляните по-широки.