Антон Дончев - Време разделно

И чух Мирчо да вика:

— Убих го! Убих го!

Огледах се. Хванах Елица за ръка и скочих на чардака. В другата си ръка държах пречупеното острие, с другата си ръка Елица притискаше главата до себе си. Турците се трупаха един върху друг и върху нещо невидимо. Купчината преля оградата, счупи я и сплетените тела се изсипаха на двора.

Елица се дръпна към гмежта и крясъците, аз я дръпнах настрани.

Спомних си за тайния изход.

Прелетях през стаята на Гюлфие, като теглех Елица след мене. Не видях има ли някой вътре и отворих с луди ръце дървената врата.

Паднахме по стъпалата, строполихме се на влажната земя. Напипах Елица и я затеглих след себе си.

Над главите ни тропаше и ехтеше, сякаш ни гонеха дяволи и думкаха, без да могат да ни достигнат.

Тъмно беше, ала аз знаех пътя. В тоя мрак бях се спотайвал да чуя откровението на овчарите. На тая пръст бях обладал Гюлфие.

Ръката ми хлътна в страничен отвор. Това беше пътят към гората. Тук не бях минавал. Спъвах се и падах, и след мене сто пъти падна Елица, защото аз я държах за едната ръка, а с другата тя притискаше главата.

Шумът затихна и заглъхна. Видях светлина.

Излязохме под хладната сянка на гората. Видях Елициното лице, обляно в сълзи, кално, отчаяно.

Видях и окаляната, страшна глава на Момчил в ръцете й.

Очите му още бяха отворени и ме гледаха.

Погребахме Момчил под Старата ела в долината Петгласец. Мъжете изкопаха гроба му с ножовете си, за да не събудят ехото.

Елица положи Момчиловата глава до тялото му. После минаха всички бежанци от Петгласец и всеки хвърли шепа пръст. Дълго минаваха, защото Петгласец имаше вече хиляда души бежанци. Последна мина баба Сребра и като хвърли шепата пръст, първа изрече дума, откак дойдохме при гроба. А рече тя:

— Нека това село насреща отсега нататък се нарича Момчилово.

Тогава дойде юрукът Исмаил бей, а с него седмината негови синове. Те носеха сребърните Манолови чанове. Езиците на чановете бяха завързани. Исмаил бей спря пред гроба и каза:

— Исках да имам най-хубавите чанове в цялата Родопа. Ала неговата глава е чан, който, щом заговори, ще се чува от море до море. Нека чановете на бащата говорят на гроба с чана на сина.

Хайдутите на Момчил се качиха на елата и окачиха чановете по клоните й. Най-големия чан, който приличаше на черковна камбана, покачиха на върха. Чак тогава отвързаха сребърните езици.

Не се чуваше ни глас, ни звън. Слънцето залязваше, над долината тихо сияеше покой.

И вятърът повя. Чановете се обадиха. Най-напред един, подире му втори и трети. Най-напред плахо, подире звънко и могъщо. Ехото повтаряше звъна им.

Задуха вятър, петдесетте чана запяха. Плиснаха сребърни водопади и ни отвлякоха. Чух сред пороя на чановете треперещия глас на баба Сребра. Тя пееше:

Де се е чуло, чуло и видяло!…

Тъй се роди песента за Момчил.

И до ден днешен, когато буря залюлее Старата ела, песента на чановете се носи от връх на връх по Родопа планина.

СЛЕД ГОДИНА Елица умря.

Тя беше моя жена, макар че аз нито веднъж не влязох нощем при нея.

След като погребахме Момчил, Елица остана сама. Тя отиде при баба Сребра, която живееше при свой сродник. И колкото и да не беше лош човекът, свидеше му се да отделя от залъка на децата си, за да храни две жени. А баба Сребра беше много стара и Елица непразна. И идеше зима.

Тогава аз си вдигнах колиба с помощта на другите хора и намерих Елица и баба Сребра да събират дърва в гората. И казах на Елица, че я искам за жена.

Елица ми отговори:

— Имало три стада овце, един извор и една ливада. Първото стадо, Венецианецо, дето вървеше най-напред, то бистра вода пиеше и зелена трева пасеше. Второто стадо, Венецианецо, дето вървеше по-подир, то мътна вода пиеше и кална трева пасеше. Третото стадо, Венецианецо, дето вървеше най-подир, за него нищо нямаше. Нито вода, Венецианецо, нито трева.

Аз й казах:

— Ела в къщата ми.

И като взех товара дърва от раменете й, прехвърлих го на моите рамене. Вечерта и двете жени спаха под моя покрив.

Докато вееше вятър и валяха дъждове, в колибата беше студено. Нощем през пролуките нахлуваше студен дъх и с него идваше песента на чановете. И колкото и да беше храбър човек, потреперваше, без да ще, като си представяше самотното дърво, което звънеше сред долината. Кому? Сякаш биеше часовник в изоставена къща. Наоколо беше пусто. И ехото отвръщаше на чановете.

Чувах, че Елица плаче по цели нощи.

После падна сняг и затрупа колибата ми. Вече не влизаше вятър, вътре стана топло и чановете не се чуваха. Студът ги вледени. И Елица спря да плаче.