Антон Дончев - Време разделно

Тръгнахме през ливадите и вървяхме, вървяхме, а те нямаха край. Стъмняваше се. Най-после опряхме до гората в дъното на безкрайното пасище. Стана студено. Слънцето зачерви последните петна сняг по околните планини. Още нямаше стада, наоколо беше пусто, широко и хладно.

Попът ми каза:

— Да влезем в гората.

Аз погледнах гората и поклатих глава:

— Не се е родил човекът, който да мине през тая гора. Попът ми рече:

— Човек минава навсякъде. Някъде по-леко, някъде по-трудно. Ала минава.

Не знам дали другаде по света има такава гора. Казват й Шейтаница, което ще рече Дяволската. Земята под тази гора тече като кал или като тесто и се гъне, ала не може да свали от гърба си вековните борове. Дърветата се наклоняват, хвърлят се едно срещу друго, чупят стъблата и клоните си. Борят се едно друго за място, а се прегръщат. Там, където земята е спряла, наклонените дървета почват да растат нагоре, та се извиват към небето като гигантски змии, готови да нападнат. Обвиват ги други тънки змии, жилави и дълги стъбла на непознати растения, нито треви, нито дървета, прилични на лиани, на лози, на повет и на бръшлян.

Попът диреше нещо. Коленичи и тръгна по корем под сплетените дървета. Повлякох се и аз след него, като търкалях котела пред себе си. Какво не бих дал да спра дрънкането на златото в него — страх ме беше да нарушавам тишината и покоя на невижданата гора.

Провлачвахме се през застояли, черни мочурища. Чувах около нас земята да мляска, все едно че беше огромен звяр с меки устни. И макар да беше нощ, усещах, че все пак държим някаква пътека. Кой беше ходил преди нас? Зверове или хора?

Попът спря и ми рече:

— Тук ще спим.

Трябваше да каже — тук ще спрем. Ни той, ни аз не спахме. Огън не запалихме, защото нямаше сухи съчки, а и не посмяхме. Цяла нощ си говорихме и аз съжалявах, че човек с такъв ум и такова сърце трябва скоро да умре.

Тая нощ сред гората Шейтаница поп Алигорко ме научи да викам всеки ден хората, които съм обичал и обичам, да моля бог за тях и да се съветвам с тях. И живите, и умрелите. Оттогава никога вече не оставам сам.

На утрото станахме и тръгнахме прави. Вървяхме из огромен лес, всяко дърво с дънер като камбанария и с връх до небето и всяко дърво далече от другите, та да се вижда силата и хубостта му. Слабите бяха измрели, свалени долу, и бяха вече изгнили. Останали бяха само силните, които спрели с корените си дори пътя на земята. Ние ходехме между тях като загубените деца в някоя стара приказка.

Изведнъж в гората пред нас излезе езеро.

Поп Алигорко шепотом каза:

— Самодивското око.

Погледнах нагоре и проследих огромните дървета, докато тилът опря в гърба ми. Те се бяха разстъпили и сторили кръг, а езерото стоеше между тях като дъното на кладенец.

Странно и страшно езеро е това. Наоколо всичко живее, умира и гние. Огромни стъбла на паднали дървета, зелени от плесени, мъхове и треви слизат в ледените води и се стопяват. Дебел и сочен мъх покрива скалите наоколо, та не се вижда гол камък и не се чува стъпка. Брадати, влажни лишеи висят от клоните на дърветата. Тръстики и незнайни зелени треви растат в средата на ледените и неподвижни води.

Видях някаква черна сянка бавно да се плъзга над невидимото дъно. Хванах попа за ръката.

Той каза:

— Пъстърва е.

— Ако е пъстърва — рекох аз, — трябва да е царицата на пъстървите.

— Така е — рече попът, — тук всяко нещо е цар или царица.

Изпод краката ми излезе саламандър — черен, с жълти петна — и потъна безшумно във водата. От водата полека излезе огромна водна змия с две жълти петна на главата и безшумно се плъзна между скалите.

Дърветата слизаха във водата, мъхът растеше дори по камъните на дъното. Водата капеше от скалите на брега, вода се просмукваше по надвисналия мъх. Дърветата, тревите, камъните — всичко беше просмукано от влага. Планината и водата се смесваха и проникваха една в друга.

Изведнъж се досетих защо всичко наоколо ме караше да затаЯвам дъх, да мълча и да треперя. Езерото изглеждаше като излязло от някаква приказка.

Наоколо нямаше дървета, камъни, риби и змии, а омагьосани живи същества, превърнати в дървета, камъни и риби. Те живееха, дишаха, те пълнеха въздуха със стаения си дъх, но не можеха да говорят. А може би вечер пъстървата се превръщаше в русалка, змията — в змей-горянин, дърветата — във великани и камъните — в зверове?

— Отче — рекох аз, — да си вървим.

— Прекръсти се — рече той — и вземи котела.

Не разбрах дали ме караше да се прекръстя заради езерото, или заради светите съдини в котела.