Антон Дончев - Време разделно

Така се случи, че мене избраха да водя едната половина от хайдутите. Стана това не защото го заслужавах, а защото аз единствен знаех тайния ход за конака.

И,един петък, когато турците се събраха на голямата петъчна молитва в новата джамия на Просойна — тя беше досами развалините на черквата, — четите се спуснаха мълком през горите на Елинденя. Докато аз влизах с моите хора в тайния проход и се молех дъждовете да не са го продънили, другите хайдути начело с Гордьо воевода легнаха на пусия в края на Просойна.

Минахме през тайния проход и аз блъснах дървената врата към стаята на Гюлфие. Нямаше милост в сърцето ми — само гняв, защото си спомних как бягах с Елица и Момчиловата глава през мрака и тътена.

Гюлфие беше в стаята. Запуших устата й. Тя ме ухапа и ме гледаше с бесни очи, пълни с омраза. Аз бях на лявата страна, тя — на дясната. Не зная какво е мислила да прави след смъртта на Караибрахим. но очите й святкаха. Може би е искала да омотае Караимама Хасан ходжа.

Когато стаята се препълни с въоръжени мъже, един излезе на чардака и гръмна с пищов във въздуха. Това беше знак за хората от засадата да обградят джамията.

И огново конакът затътна и затрепера от тропот на крака и хорски викове и от тавана взе да пада прах — както в оня ден, в който Мирчо уби Караибрахим и турците го разкъсаха. Блъснах Гюлфие и скочих на чардака.

Изловихме всички турци, и тия в конака, и другите в джамията. Стотина турци бяха изклани в суматохата, ала останалите стояха вързани на площада, до черния от хорска кръв дръвник. Дъждовете не бяха го измили.

Жените и децата на башибозука натикахме в един от вътрешните дворове на конака. Вдигна се плач и олелия, ала в сърцето ми нямаше милост. Това беше същият двор, където преди страдаха и умираха българите.

Минах край навързаните турци и най-напред видях Караимам Хасан ходжа. Той гледаше мрачно, ала от беса му нямаше ни следа. Останали бяха и неколцина от спахиите на Караибрахим. И други турци бях виждал — палачи, крадци, пладнешки обирджии.

На площада пред турците се наредиха воеводите на четите. А по средата седеше на бял камък баба Сребра, която двамина момци бяха донесли на върха на планината, да гледа пристъпа срещу Просойна. Воеводите стояха прави и гледаха на кръв, защото в сблъскването бе убит единият Дойчин, тоя от Райково.

Грееше слънце, както в оня разделен ден, когато турците изклаха върху черния дръвник стоте братя на Манол.

Двамина хайдути доведоха Севда и поп Алигорко, сега Али. Попът ме видя и се усмихна със светлите си очи. Все тъй мъртвешки мършав беше, ала главата му беше изправена.

Севда държеше дете на ръце, момиченце. Все още беше хубава, ала очите й тъмнееха безжизнени, а гласът й звучеше глухо. Като я гледах, спомних си за оная девойка, жив мъртвец, която срещнах по стълбите след нощта на Маноловата сватба. Спомних си и за девойката, която се обеси в стаята ми.

И се дръпнах по-настрана от страшните съдии, приготвили се да съдят първата жена, която по своя воля даде вярата си, и първия човек, който слезе от планината, та се предаде на Караибрахим.

Вдигнах поглед нагоре и видях под Превала вместо каменни кръстове нови каменни къщи. Това беше селото на българите мюсюлмани. Поляната чернееше от народ, ала никой от хайдутите не се качи горе и никой от новите мюсюлмани не слезе долу. Доведоха само предишния поп. Баба Сребра каза:

— Кажете, воеводи, какво да сторим на тая жена, която първа продаде вярата си? И хлопаше с чехли и звънеше с гривни, когато другите плачеха?

Воеводите мълчаха. Тогава аз се обадих отстрани:

— Това дете на гърдите й може да е на Горан. Мислех за малкия Манол.

Баба Сребра каза:

— Кажи, Севдо, чие е детето, на Горан или на Караибрахим? Севда глухо рече:

— Не зная.

И наведе хубавата си глава над главицата на детето. Баба Сребра каза:

— Ако това дете е на Горан, ние трябва цял живот да го носим на ръце. Ако е дъщеря на Караибрахим, трябва да го убием — него и майка му.

Аз казах:

— Горан и Караибрахим бяха братя. Бабата ме погледна накриво и рече на Севда:

— Кажи, че детето е Горанова дъщеря, и ще имаш хляб през всичките дни на живота си, а дъщеря ти ще вземе най-достойния мъж на планината.

Севда все тъй глухо повтори:

— Не зная.

Воеводите мълчаха.

Полека и тихо проговори баба Сребра:

— Човек не е цвете, та по листата му да разбереш дали има отровен корен, или е целебна билка. Човек се познава по делата си.

Дядо Гордьо каза: