Антон Дончев - Време разделно

Никога не съм гледал къща. Ала до каквото се докоснех, всичко ми спореше. Стрелях добре, храбър бях и не се боях ни от виелици, ни от вълци. Гонех зверовете там, където другите ловци оставяха дирята. Струваше ми се, че съдбата не би посмяла да прекъсне сега пътя ми, когато вкъщи ме чакаха две жени, а едно малко човече се канеше да дойде на бял свят. Скоро хората се дръпваха встрани, в дълбокия сняг, щом ме видеха да идвам по пъртината. Месото от лова ми отиваше не само в моята къща, ами и по къщите на съседите. Носеше го баба Сребра. Виждах, че не се връща с празни ръце, а винаги крие нещо под престилката си. Не й се сърдех, макар че аз бих дал месото даром. Нека Елица бъде добре.

Беден бях, зле живеех, устните ми се пукаха от студ, спях понякога заврян в снега като мечка. Но бях щастлив. Като се обърна назад и погледна, виждам, че това са били най-щастливите дни в живота ми. Готов бях да изтърпя всичко, само да видя как Елица ще стане на крака, за да ме посрещне, щом чуе, че изтупвам пред прага цървулите си от снега. И ще ме погледне.

Усещах, че иде към мене като плаха сърна. И веднъж, когато бях легнал от треска, тя стана през нощта и ме помилва по челото. Мислеше, че спя.

После дойде пролет. Запяха капчуците. След тях запяха и чановете. Но Елица вече не плачеше.

Сварвах я често да стои с ръце на скута си и да гледа със светли очи някъде пред себе си. Лицето й сияеше избистрено, беше станала още по-хубава. Чакаше нещо.

Попитах я:

— Какво чакаш?

Тя се стресваше и ми отвръщаше със свенлива усмивка:

— Чакам детето да трепне в мене. Понякога казваше:

— Когато бягахме, притисках Момчиловата глава до сърцето си. Дано детето да прилича на Момчил.

Не й казах, ала аз мислех, че то ще прилича на дядо си — на Манол.

После заваляха дъждове и Елица се замъчи да роди. Мъчи се три дни и три нощи. Мислех, че ще полудея. Много дъщери са се носили достойно, но тя надмина всичките. Намираше сили дори да ни се усмихне с изхапаните си устни.

Плачех като дете и не се срамувах от сълзите си.

Елица роди Манол и умря. Чу как момчето проплака и затвори очи. Само косата й оста да свети на светлината на борината. Седях до мъртвото й тяло. Защо бяха мъките и? Защо съдбата ме доведе тук? Не беше ли по-добре да ме убие в конака? Защо ми даваше такива обещания в светлите зимни дни, а сега не ги изпълни?

Валеше дъжд, капките биеха по плочите на покрива. Духаше силен вятър и чановете пееха. Дали тя ги чу, преди да умре?

Някой ме докосна по рамото. Събудих се. Баба Сребра ми подаде нещо, завито в шарена родопска престилка, и ми рече:

— Това е твоят син.

Поех детето. То мръдна в ръцете ми. Само това оставаше от Елица. И може би в него беше смисълът на всичко, което стана досега.

Елица имаше трима мъже, а само един от тях се докосна веднъж до нея. И тя роди тоя син. Съдбата не пожела да запази съда, в който узря тоя жив плод — Манол, син на Момчил, внук на Манол. И счупи калъпа, за да не се роди втори като него. А може би искаше и него да го кърмят сто майки, та да има сто братя, като своя велик дядо.

Тогава не мислех за това. Знаех само едно — че Елица я няма.

Взех дървени лъжици, с които вече бяхме яли вкъщи, изтрити дървени лъжици, хиляда пъти целувани от човешки уста. Лъжиците бяха седем и на всяка от тях написах по едно име. Имената на Манол, на Момчил, на Горан, на Шерко, на дядо Галушко, на дядо Кральо. Написах и своето име.

Валеше дъжд.

Отидох при дупката, в която падаше река Струилица, за да излезе от Петгласец. Реката идеше срещу мене и се провираше между скалите, наедряла от дъждовете. После изчезваше в Дяволския пад.

Легнах по корем и се надвесих над страшния кладенец. Дъното не се виждаше. Мрак. И в мрака пада вода. Мъгла като вледенен дъх се кълбеше и идеше някъде от много дълбоко, от мрака.

Влажни скали заграждаха пещерата.Капките по тях се тресяха от тътена на падащата вода. Скали и по средата — нищо. Бездната и мракът ме теглеха надолу. Оглушах и се омаях.

Елица я нямаше.

Водата падаше, бърза и силна, и изчезваше.

Можех само леко да отпусна ръка.

Там някъде долу беше Темната дупка с псетата и труповете на дядо Галушко и Шерко. Там някъде беше пещерата Челевещница с живо зазиданите и задушените. Нямаше да бъда сам в долната земя.

Дланта ми се плъзна по мократа скала. Пред мене зееше черният кладенец. Мрак. И в мрака тътен на падащи води.

Гърдите ми опираха студения камък. Ала усетих до гърдите ми да се притиска и мърда нещо топло. И живо.