Борис Джонсон - Факторът Чърчил

Никак не е трудно човек да разбере защо позицията им е била такава. Новините от Франция са не просто лоши, а невероятно лоши… и няма ни най-малка надежда да се променят към добро. Германска войска настъпва към Париж, избутвайки френската отбрана с такава небрежна лекота, че наистина изглежда сякаш е формирана от някаква нова милитаристична "свръхраса", напомпана с несравнима смелост и ефективност. Танковете на Хитлер вече са прегазили не само ниските земи на Нидерландия, но и уж непроходимите дерета на Ардените, а смехотворната линия "Мажино" [5] Линията "Мажино" (фр. Ligne Maginot) е система от укрепления, строени от 1929 до 1940 година по границата с Германия. Дължината й е близо 400 км. Носи името на френския военен министър ген. Андре Мажино. — Б. пр. вече е прекрачена.

Френските генерали изглеждат повече от жалки: побелели дядковци със смешните си цилиндрични шапки като на инспектор Клузо [6] Жак Клузо е френски полицейски инспектор от комедия от 60-те години на XX в. — Б. пр. . Всеки път, когато се оттеглят към нова линия на отбрана, разбират, че германците някак си вече са се озовали там; а пикиращите бомбардировачи "Щука" се спускат като подивели и танковете настъпват още по-нататък.

Британският експедиционен корпус е притиснат в малък анклав около пристанищата на Ламанша. Направили са кратък опит за контраатака, отблъснати са и сега чакат да ги евакуират при Дюнкерк. Ако Хитлер беше послушал съвета на собствените си генерали, можеше да ни смачка още тогава: щеше да изпрати генерал Гудериан с танковете срещу това все по-намаляващо и на практика останало без всякаква защита парче земя. Можеше да избие или плени почти цялата останала британска бойна сила и да лиши страната от физическата способност да се отбранява.

Неговите Луфтвафе обстрелват бреговете от нисколетящи самолети, труповете на британски войници се носят по водата. Оцелелите им другари без всякаква надежда стрелят със своите вече остарели пушки "Лий-Енфийлд" към небето, а отгоре бомбардировачите ги правят на кайма.

В този момент, на 28 май, на мнозина — и на генерали, и на политици, ако не и на широката общественост — им изглежда повече от възможно тези момчета в униформа да бъдат избити до един.

Военновременният кабинет е изправен пред най-голямото унижение на британските въоръжени сили от поражението в американските колонии насам — и по всичко личи, че път назад няма. Хладни тръпки полазват по гърба на всеки, който погледне картата на Европа така, както е изглеждала тя на масата пред този Военновременен кабинет.

Австрия е прегазена цели две години по-рано, Чехословакия вече не съществува, Полша е смазана, а през последните седмици Хитлер е добавил още няколко смразяващо важни скалпа на колана си. Превзел е Норвегия, като без усилие надхитрява британците (включително Чърчил), които месеци наред са разработвали един предварително обречен план да го изпреварят. Хитлер окупира цяла Дания за малко повече от четири часа.

Холандия сама се е предала, кралят на Белгия слабохарактерно вдига белия флаг в полунощ предната вечер; а с всеки изминал час се предават все повече френски военни единици — понякога след съпротива, белязана от безумна храброст, друг път с отчайваща, почти фаталистична лекота.

А ето го и най-важното геостратегическо съображение от месец май на 1940 година: Великобритания — Британската империя — е съвсем сама. Реалистична перспектива за помощ няма — или поне не в обозримо бъдеще. Италианците са срещу нас. Фашистът Мусолини вече е сключил "железния пакт" с Хитлер и — тъй като изглежда, че Хитлер няма как да загуби — се готви скоро да се включи във войната на негова страна.

Руснаците са склонили на ужасния пакт "Молотов-Рибентроп", чрез който се съгласяват да разделят Полша с нацистите. Американците се изприщват само при мисълта за още една европейска война, и то напълно разбираемо: загубили са над 56 000 свои войници през Първата световна война, а ако броим и починалите от инфлуенца, жертвите надвишават 100 000. Откъм другата страна на Атлантика се чува предимно съчувствен шепот и въпреки Чърчиловата реторика, откъм хълмовете не се задава тропотът на американската кавалерия.

Всички присъстващи в тази стая сигурно са можели ясно да си представят какви ще са последствията, ако битката продължи. Те познават отблизо войната, някои от тях са се били в Първата световна и ужасните спомени от тази кланица са само на двадесет и две години: исторически по-близо до тях, отколкото е войната в Залива за нас днес.