Борис Джонсон - Факторът Чърчил

В няколко важни исторически момента той е язовецът, който загражда с бент реката и спира потока на събитията — а най-дълбоко отразилото се негово участие в хода на историята се развива през 1940 година.

"Характерът е съдба", казват древните гърци и аз съм съгласен с тях. Ако това е така, то по-дълбокият и най-интригуващ въпрос е: "Какво оформя характера?".

Какви са елементите, които правят точно него способен да изиграе тази титанична роля? В коя леярна и в коя ковачница са се родили този остър като бръснач ум и тази желязна воля?

както (тук леко перифразирам) пише Уилям Блейк. Та ето това е въпросът.

Нека обаче първо да се опитаме да постигнем съгласие върху направеното от него.

Ако и вие търсите един от най-решителните моменти през последната световна война и повратна точка в историята на света, то елате с мен. Нека да влезем заедно в една овехтяла стая в Камарата на общините — нагоре по стълбите, през скърцаща стара врата, в дъното на слабо осветения коридор — ето, пристигнахме.

Няма да я откриете на картата на Уестминстърския дворец по очевидни съображения за сигурност, а и обикновено гидовете не биха ви я показали. Всъщност точно стаята, за която говоря в момента, вече не съществува, понеже била разрушена през войната. Във възстановения си вид обаче е достатъчно близо до оригинала.

Това е една от стаите, използвани от министър-председателя, когато искал да се срещне с колеги в Камарата на общините. За интериора й не ви трябва да знаете много, защото е съвсем скучен и предсказуем.

Представете си навсякъде зелени кожени тапицерии с месингови кабари, тежка дъбова ламперия, тапети на Пюджин [4] Огъстъс Уелби Пюджин е архитект и дизайнер, един от двамата основни създатели на Уестминстърския дворец. — Б. пр. и няколко офорта, закачени леко накриво. Представете си също, че е толкова задимено, че да ловиш лисици — понеже говорим за следобеда на 28 май 1940 година, а в онези години мнозина политици (включително и нашият герой) рядко са без пура или цигара в уста.

Почти със сигурност може да се каже, че през двукрилните прозорци не е успявала да проникне много светлина, но повечето хора лесно биха разпознали главните герои. Те са общо седмина на брой и по-известни като Военновременния кабинет на Великобритания.

Заседанието им продължава вече три дни почти без прекъсване, което казва достатъчно за сериозността на ситуацията. Това е деветото заседание от 26 май насам, но още не са стигнали до отговор на екзистенциалния въпрос, пред който са изправени самите те и целият свят.

На стола е седнал министър-председателят Уинстън Чърчил. От едната му страна е Невил Чембърлейн, с характерната висока яка, леко скована стойка и остри подстригани мустаци — бивш премиер, когото Чърчил доста безцеремонно е заместил на поста. Дали справедливо, или не, но Чембърлейн често е обвиняван за фатално подценяване на заплахата Хитлер и за провала на "умиротворяването". Когато нацистите успяват да избутат британците от Норвегия по-рано същия месец, точно Чембърлейн "опира пешкира".

В стаята е също и външният министър, лорд Халифакс, длъгнест и с бледо лице, скрил в черна ръкавица лявата си ръка, увредена още от раждането му. Присъства и Арчибалд Синклер, лидер на Либералната партия, от която Чърчил неотдавна се е отказал. Тук са също Клемент Атли и Артър Грийнууд — представители на Лейбъристката партия, срещу която Чърчил е отправял в миналото някои от най-истеричните си нападки. Присъства и секретарят на кабинета, сър Едуард Бриджис, който води бележки.

Въпросът, на който заседанието трябва да отговори, е изключително простичък. Над него мислят и премислят вече от няколко дни, докато новините стават все по-лоши с всеки изминал ден. Никой не го казва на глас, но всички знаят за какво става дума. Трябва ли Великобритания да влиза във война? Разумно ли е млади британски войници да загиват в една война, която, по всичко личи, е почти загубена? Или е по-добре да се сключи някаква сделка, която би могла да спаси живота на стотици хиляди?

Ако тогава беше постигната сделка, а войната наистина беше свършила с излизането на Великобритания от нея, дали с тази сделка нямаше да се спаси и животът на милиони по целия свят?

Мисля, че малцина от моето собствено поколение (да не говорим за поколението на децата ни) напълно разбират колко близо сме били до такава развръзка. Как нашата страна можеше дискретно — и със съвсем рационално обяснение — да откаже да се намеси през 1940 г. И то на фона на сериозни и влиятелни гласове, които искаха да започнат "преговори".