Борис Джонсон - Факторът Чърчил

В този момент той се усмихва, драсва клечка кибрит и при краткия й блясък привидението изчезва. Много историци възприемат това кратко писание — което семейството на Чърчил нарича "Съня" — като изключително откровение за психологическата конструкция на Уинстън Чърчил. То със сигурност е откровение.

Есето е елегично, тъжно, в известен смисъл скръбна въздишка на копнеж от един мъж, който винаги е искал да впечатли баща си и никога не е успял да го стори. Както Уинстън Чърчил обичал да разказва на собствените си деца, той самият никога не бил провел повече от пет разговора с баща си — или поне не смислени разговори — и винаги имал чувството, че не успява да изпълни очакванията му.

Пораснал е с пълната убеденост, безмилостно натривана на главата му от Рандолф, че няма как да е толкова умен, колкото баща си. Рандолф завършил "Итън", а за сина си Уинстън сметнал, че е по-безопасно да го изпрати в "Хароу" — отчасти поради здравословни причини (въздухът в това хълмисто място се считал по-полезен за слабите му дробове, отколкото влажният въздух покрай Темза), но всъщност в онези години "Хароу" се смятало за училище, където "изкласяват" и не особено умните.

Освен това Рандолф учи в Мертън Колидж в Оксфорд и се дипломира почти с отличие по право. Цитира наизуст цели пасажи от Хораций. Чърчил, от друга страна, се проваля на изпитите и едва се справя с учението в "Сандхърст".

Докато Уинстън се бори с жалката си студентска кариера, той с удивление наблюдава мълниеносното издигане на баща си, назначаването му за финансов министър, начина, по който доминира Консервативната партия; а след това съдбата жестоко принуждава младия Уинстън да стане свидетел и на шеметния му провал. Младежът търси трескаво из вестниците пасажи с негови речи и е свирепо верен на баща си. Той отказва да приеме, че умът му вече е замъглен, че думите започват да излизат заваляно от устата му, че вече го няма някогашният ораторски плам; а когато веднъж се намира сред аудиторията и някой подсвирква подигравателно на баща му, юношата се обръща и изсъсква яростно: "Престани веднага, малоумен радикал такъв".

Когато Чърчил навършва двадесет, отношенията с баща му преминават един последен златен момент. Той се оказва поканен на обеди с велики и известни мъже като Джо Чембърлейн, Хърбърт Хенри Аскуит и лорд Роузбъри и прави доста добро впечатление. "Много е поумнял — отбелязва баща му — и е станал по-стабилен… В "Сандхърст" са направили чудеса с него." По собствените му спомени, Чърчил мечтаел да бъде политически полезен на баща си, да работи с него в парламента, да се бори за неговата кауза — и точно тогава той си отива, умира само на четиридесет и пет, преди синът му да е получил такава възможност.

И така, ако се върнем към "Съня", баща му е пред него и най-сетне е дошъл моментът да обясни на своя гневен родител, че друг един, по-важен от училищен директор, има да сподели съвсем други вести за успеха на неговия Уинстън: че той вече не е пройдоха и безделник, а най-великият жив англичанин и спасител на своята страна. Но точно тогава — пуф! — Рандолф отново изчезва, преди да е чул добрата новина.

Разказът завършва с меланхолична нотка. Чърчил вече се чувства твърде уморен, за да продължи да рисува. Пурата му е угаснала и пепелта е паднала по боите. Поне на пръв поглед се очаква читателят да изпита съжаление към него и към викторианската дистанцираност в отношенията му с Рандолф. Аз обаче не мога да се въздържа да не споделя впечатлението си, че в това есе има и някаква доза самодоволство.

Той не само търси посмъртно одобрението на баща си. Той тайничко се хвали — пред Рандолф и пред читателя — че се е опълчил срещу тези мизерни очаквания и всъщност е изпреварил баща си в почти всяко отношение.

"Видя ли сега! — сякаш казва Уинстън Чърчил на изчезващия призрак на баща си. — Иди и хубавичко си помисли, демагог такъв с изпъкнали очи и щръкнали мустаци. Нямаше никакво право да си толкова критичен към мен!" Това е посланието към Рандолф и подтекстът на цялото есе.

Какво се е опитвал да направи Чърчил в ателието си в Чартуел, когато се появил духът на баща му? Той всъщност реставрира стар маслен портрет на Рандолф, който бил повреден в някакъв клуб в Ълстър. Работи по този образ и използва собствените си бои и собствените си умения, за да го поправи.

Според мен именно тук е метафората, която описва целия смисъл. Чърчил казва, че целта му е да "защити" баща си — и това е вярно. Но освен това прави и още една стъпка нататък. Той взема този олющен и пожълтял от никотина образ и го разкрасява.