Борис Джонсон - Факторът Чърчил

Може би най-трагичният пример за това как Уинстън се опитва да угоди на баща си, е историята с часовника. Рандолф подарява на сина си нов часовник, когато младежът става курсант в "Сандхърст", и един ден Уинстън го изгубва в дълбок вир на реката. На няколко пъти се гмурка, за да го извади, но му пречи ледената вода. След това се опитва да го открие с драга през реката, а когато и това не успява, наема двадесет и трима колеги кадети, за което им плаща по цели 3 лири, за да направят бент на потока, да го отклонят по друго трасе и всъщност да пресушат коритото на реката. Най-сетне намират часовника.

Писмо от Чърчил до майка му, 1890 година.

Тези херкулесовски усилия обаче изобщо не впечатляват побеснелия от яд Рандолф, който нарича сина си "млад глупак", на когото "определено не може да се има доверие". Напълно е възможно това крайно поведение да се дължи на медицински причини: лорд Рандолф Чърчил бавно умира от сифилис.

Неотдавнашни научни разследвания правят опит да опровергаят версията с венерическа болест и предполагат, че всъщност е бил болен от тумор в мозъка — но дори и да е така, самият Рандолф смята, че има сифилис, съпругата му смята, че е сифилис, а също и личният му лекар. Същото смята и Чърчил, който в юношеството си става свидетел на ужасното политическо падение на своя баща — от бляскава и обещаваща звезда до черна дупка — а след това и на смъртта му, бавна и мъчителна, обществено известна, от такава срамна болест.

Така че той израства с две много силни и едновременни чувства към баща си: че самият той е разочарование за Рандолф и че съдбата някак е успяла да отнеме на Рандолф величието, което е заслужавал. Ето защо младежът иска да постигне две неща: да се докаже пред баща си и да защити името му.

Едва когато човек се разрови дълбоко в отношенията с Рандолф и хипнотизиращия пример, който той дава на сина си, той започва да разбира защо Чърчил се е държал по този особен начин. Той е трябвало да му подражава — как инак би могъл действително да се докаже в очите на Рандолф? Освен това трябва да подражава на живота му и на неговия модел на поведение, защото това е единственият начин да го оправдае в очите на всички останали.

"Той е напълно неблагонадежден, какъвто беше и баща му", отсича лорд Дерби през 1916 г. Теодор Рузвелт нарича и двамата "циркаджии".

Има си причина за тази репутация и тя е, че до голяма степен Чърчил умишлено се захваща да направи от живота на баща си програмата и рамката за своя собствен живот.

На седемдесет и три годишна възраст Уинстън Чърчил пише едно прелюбопитно кратко есе, което не е имал намерение да публикува — поне не и преди смъртта му. В него разказва за едно мистериозно преживяване от зимата на 1947 г. Славните дни на войната и на премиерския пост са вече зад гърба му и той е сам в ателието си в къщата в Чартуел.

Готви се да рисува, когато го обхваща много странно усещане — обръща се и вижда баща си, седнал в креслото. Очите на Рандолф блестят весело и той премята в ръце кехлибареното си цигаре точно както Чърчил си го спомня от онези редки моменти, когато е бил едновременно очарователен и нежен към сина си.

Есето продължава с един сърцераздирателен разговор. Всичко се върти около това, че петдесет и две години след като умира в политическа изолация и сифилитично отчаяние, Рандолф не знае какво се е случило в света. Затова Чърчил му разказва.

Казва му, че на престола е крал Джордж VI, че надбягванията в Дерби продължават и че старият му джентълменски клуб е "ОК", както и че "ОК" е нов американски израз. Разказва на Рандолф, че бившият водач на торите, Артър Балфур, в крайна сметка се е провалил — един доста приятен спомен, тъй като и двамата не се разбират особено с високомерния стар Балфур. После споменава за възхода на социализма. Обяснява, че е имало две световни войни и във всяка от тях са загинали около тридесет милиона души и че руснаците имат нещо като нов цар, по-зловещ и кръвожаден от всички предишни.

Но най-интересното в есето е, че Рандолф така и не разбира какво е постигнал синът му. Бащата разбира само, че синът му е нещо като любител художник, не особено талантлив, че явно живее в малка къщичка и така и не се е издигнал над чин майор в кавалерията.

В края на доста мрачния разказ на Чърчил за съвременния свят Рандолф изглежда донякъде впечатлен колко добре осведомен е синът му. С невероятна ирония той казва: "Разбира се, вече си твърде стар да мислиш за такива неща, но като те слушам, се чудя защо не се захвана с политика. Можеше доста да постигнеш. Можеше даже да се прочуеш".