Борис Джонсон - Факторът Чърчил

Затова му хрумва да накара принца на Уелс — който задава моралния тон в обществото — да забрани този развод. После открива някакви писма от принц Бърти до Идит. Доста разгорещено четиво, смята Рандолф. В тях се подразбирало за интимна връзка между принца и лейди Идит, а ако това се разчуе — ами че Бърти никога няма да се възкачи на престола!

Той заплашва да ги публикува. Назрява епичен скандал. Всичко стига до знанието на кралицата. Налага се да се намеси Дизраели, който в това време е премиер. Ядосаният Бърти призовава Рандолф на дуел, при което Рандолф пише писмо и образно казано, показва среден пръст на наследника на трона, като посочва, че никой поданик не може да бъде призован да постави в риск живота на един бъдещ монарх.

Накрая се налага цялото семейство Чърчил да бъде заточено в Ирландия, като херцог Марлборо изпълнява там ролята на вицекрал, а Рандолф служи като негов личен секретар. Именно заради това Уинстън прекарва първите години от детството си в Дъблин. Що се касае до различните бракове и любовни афери, всички те, по един или друг начин, завършват с фиаско.

Изрових тази злощастна история като доказателство за едно качество на Рандолф, което Уинстън със сигурност е наследил, и то не е неговият калпазанлък, а граничещата с безразсъдство смелост или по-скоро желание да поема рискове. Наистина е смахнато Рандолф да си мисли, че е можел да спре развода на брат си, като изнудва принца на Уелс.

Не по-малко смахнато е в края на кариерата си да си въобрази, че няма кой да го замести на поста финансов министър и затова няма нищо страшно да блъфира, че ще подаде оставка.

"Бях забравил за Гошен", признава той, след като назначават Гошен на негово място. (Всъщност Джордж Гошен, първи виконт Гошен, е запомнен най-вече с това, че е бил забравен от Рандолф.) Но този комарджийски темперамент той предава на сина си — и този факт е от огромно значение.

По времето, когато Уинстън Чърчил идва на власт през май 1940 г., има много хора, които са изумени, и мнозина, които са отвратени, но също така и мнозина, които смятат, че възходът му е бил неизбежен. Още през 1936 г., макар да му отказва място в кабинета, Стенли Болдуин отбелязва, че ще трябва да държи Чърчил "в резерв", за да служи като военновременен министър-председател.

През 1939 г. в Лондон има кампании с плакати с лозунга "Кога най-сетне Чърчил?". Кандидатите за вторични избори също издигат искания за връщане на Чърчил на поста. През май 1940 г., малко преди дебата за Норвегия, неговият помощник, Харолд Макмилан, приближава до Чърчил във фоайето и казва: "Трябва ни нов премиер и това трябва да си ти".

Както Чърчил споделя по-късно за момента, когато най-накрая поема кормилото на държавата: "Имах чувството, че ходя рамо до рамо със съдбата. Целият ми живот е подготовка за този час и за това изпитание". Той наистина изглежда сякаш предопределен за тази длъжност — и не само в собствените си очи.

Никой друг няма толкова дълъг опит във воденето на битки — и като политик, и като войник. Никой друг не изглежда скроен в същия мащаб като Чърчил, нито по-подходящ от него за нивото на събитията. А има и още една причина, поради която толкова много хора гледат на него като на най-естествения избор за този момент.

Всички знаят, че през невероятните възходи и падения в живота си той продължава традицията на Рандолф — не само в благородническото пренебрежение към партийната принадлежност или омировската му жажда за слава, но и в готовността му да защитава идеи и да поема рискове, които никой друг не би поел.

В мирно време такова поведение би могло да е истинска катастрофа. Но война не може да се спечели, ако не се поемат рискове, а човек не може да поема рискове, ако не е смел. Това, в крайна сметка, е качеството, което хората виждат в Чърчил. Именно заради това мнозина очакват с нетърпение намесата му въпреки снизходителното отношение на основните играчи в Консервативната партия и привържениците на примирието с Хитлер.

Цялата му кариера до момента е доказателство за тази изначална добродетел — добродетелта, както посочва той самият, която прави възможни всички останали. За огромната физическа и морална смелост на Чърчил не може да има никакво съмнение.

Това се случва една прекрасна вечер в Кройдън на 18 юли 1919 г. Войната е свършила и Чърчил е отново на власт — отдавна вече с възстановена репутация след позора при Галиполи. След тежката работа като държавен секретар на войната и военновъздушните сили сега той копнее за вълнение. Време е за един от неговите уроци по летене.