Борис Джонсон - Факторът Чърчил

Поне два месеца след встъпването му в длъжност Айнциг си записва, че депутатите консерватори седят в "мрачно мълчание", когато Чърчил става да говори, дори и след като е завършил някоя от исторически прославените си речи. Докато даже лейбъристите аплодират, торите продължават да заговорничат как да се отърват от него. Около 13 май Уилям Спенс, председател на създадения през 1922 г. Комитет на редовите депутати от торите, казва, че три четвърти от членовете на неговия комитет са готови да изритат Чърчил на секундата и да върнат Чембърлейн на поста.

От почти същото време е запазено писмо от Нанси Дъгдейл, съпруга на депутат — привърженик на Чембърлейн, което обобщава едно настроение на претенциозно възмущение. Тя пише на мъжа си, Томи Дъгдейл, който вече е на служба във въоръжените сили:

На У. Ч. гледат с пълно недоверие, както знаеш, и не могат да търпят хвалбите му по радиото. У. Ч. наистина е еквивалентът на Гьоринг в Англия, преливащ от кръвожадност, от желание за блицкриг, с огромно его и туловище на преял човек, със същата предателска нишка, украсена тук-там от героизъм и въздух под налягане. Не мога да ти опиша колко потисната се чувствам заради него.

По възгледите на тези уважавани граждани поддръжниците на Чърчил не са нищо повече от "гангстери". Това са хора като Боб Бутби, депутат, бисексуален непрокопсаник, и по-късно приближен на престъпниците — близнаците Крей; Брендън Брекън, червенокосият ирландец фантазьор, а по-късно притежател на Файненшъл Таймс; Макс Бийвърбрук, дълбоко ненадеждният собственик на групата "Експрес", изобщо една сбирщина от нелоялни и користни "лъскави момчета", водени от "опърничавия". Те цъкат възмутено с език за пиенето на Чърчил ("Иска ми се да не му личеше толкова много, че здравата се е наквасил", почти гнусливо казва Морис Ханки, старши държавен служител), но не от някакъв стремеж към въздържаност, а по-скоро защото им харесва чувството за морално възмущение.

Някои от най-гръмогласните противници на Чърчил всъщност се радват на чудесни кариери: ако не беше убит от Харълд Макмилан през 60-те години, Раб Бътлър можеше спокойно да стане министър-председател. През 1940 г. той е заместник-министър и твърд застъпник за примирието с Германия. Ето какво мисли той за издигането на Чърчил: "Добрата чиста традиция на английската политика беше продадена на най-големия авантюрист в съвременната политическа история — казва той. — Отстъпването пред Уинстън и неговата паплач беше катастрофа, при това ненужна" — с която бъдещето на страната ставало заложник на "американски мелез, чиято основна подкрепа идва от непрокопсани, но приказливи хора като него самия".

Това са доста силни думи. Сега разбирате защо хората са се чувствали лоялни към Чембърлейн, смятан от мнозина за почтен човек, който всъщност според социологическите проучвания е предпочитан пред Чърчил в началото на 1940 г.; виждате и че са се почувствали смутени от възшествието на Чърчил и "неговите хора" — това е било възприемано от съвременниците почти като дворцов преврат; Чърчил е избран за министър-председател на общи избори едва през 1951 г. Но в коментарите звучи една завладяваща злост.

Лорд Халифакс се оплаква, че трябвало да слуша гласа на Чърчил, който "е просмукан от портвайн, бренди и сдъвканата му пура". Друг наблюдател пък заявява, че премиерът приличал на "дебело бебе", когато люлеел спуснатите си крака от първия ред на скамейките в парламента и се опитвал да не се смее на трудно справящия се Чембърлейн.

Та ето какво мислят навремето уважаваните тори за Уинстън С. Чърчил: близнак на Гьоринг, авантюрист, мелез, предател, дебело бебе и катастрофа за страната. Напомня ми на писъците, които се надигат от балната зала, докато пиратът нахлува с извадено оръжие по мостика.

Как да се обясни това истерично отхвърляне на най-големия ни герой от двадесети век?

От гледна точка на консерваторите, за жалост, всичко е твърде разбираемо. В хода на своята четиридесетгодишна парламентарна кариера Чърчил е показал пълно презрение към самата идея за политическа лоялност, да не говорим за лоялност към партията на торите.

От момента, когато претенциозният червенокос двайсет и пет годишен младеж влиза в парламента през 1900 г. — когато кралица Виктория все още е на трона! — той прави от своята нелоялност истински лозунг и стратегия за самореклама. Напада водещите политици на торите, задето харчат твърде много за отбрана. ("Няма ли вече бедни в страната?", пита Чърчил.) Напада ги и заради мерките за социална защита — по онова време кауза на левицата, защото означава по-евтини храни за трудовия човек. Ядосва партийните старейшини толкова много, че в един момент целият актив на торите се изнася показно от парламента, когато той става да говори.