Борис Джонсон - Факторът Чърчил

Но преди всичко нямаше да има програмата "Заем-наем", нямаше да ги има "корабите на свободата" [10] Така на Острова наричат изпратените от САЩ като военна помощ кораби. — Б. пр. , нито лъвските усилия на Чърчил да убеди Америка да изостави своя изолационизъм и разбира се, нямаше да има дори надежда за Десанта в Нормандия (прословутия D-Day), нямаше да има героизъм и саможертва на Омаха Бийч, нямаше да има надежда, че Новият свят ще настъпи с цялата си мощ и може да спаси и освободи Стария.

Американците нямаше никога да се включат в европейския конфликт, ако Великобритания беше толкова безразсъдна или толкова заслепена, че да направи сделката през 1940 г. Невероятно е да хвърлим поглед назад и да осъзнаем колко близо сме били и на каква сериозна подкрепа се е радвала тази идея.

Не знам дали е правилно да се мисли за историята като за влак, който се движи по своите релси, но нека си представим историята на Хитлер като един от онези огромни и неразрушими двуетажни експресни тренове, каквито той бе поръчал, как с огромна скорост се носят през нощта със своя товар от нови немски заселници.

Представете си този локомотив, който пуфти по пътя към окончателната победа. А след това си представете как някакво хлапе се изкатерва по парапета на железопътния мост и пуска един лост, който блокира стрелките и изпраща цялото това блестящо чудо по дяволите — от него остава само обезобразена, съскаща купчина метал. Уинстън Чърчил е точно този метален лост, пратен от съдбата. Ако той не бе на мястото, на което беше, ако не се беше опълчил, нацисткият влак щеше просто да профучи нататък. Наистина донякъде е чудо — като се има предвид житейската му история до този момент — че изобщо е оцелял, за да се намеси в събитията.

В днешно време вероятно би било вярно да се каже, че активните млади консерватори — и особено мъжете сред тях — смятат Уинстън Чърчил за някакво божество. Тези честни момчета може би са лепили по стените на стаята си като тийнейджъри плакати с Чърчил в костюма му с характерно райе, с оръжие в ръка или просто вдигнал два пръста срещу немците.

Влизайки в университета, те сигурно са членували в общества "Чърчил" или клубове "Чърчил", чиито заседания се провеждат в зала "Чърчил", в която портретът му с мрачно изражение присъства на безкрайните им разговори и спорове, подклаждани с много портвайн. Даже може би носят папийонки на точки като неговата.

Когато влязат в парламента, те със страхопочитание прокарват пръсти по лявата обувка на бронзовата статуя, която е поставена в кулоарите — надявайки се да получат някакъв магически заряд, преди да се изправят за реч от трибуната. Когато на свой ред станат премиери от партията на торите и се окажат изправени пред някаква трудност (което неизбежно се случва), те установяват, че изказванията им се получават най-добре в клуба "Сейнт Стивън", където камерите ги хващат в един кадър с образа на стария военновременен водач: с розово лице, свил устни в характерна гримаса, гледайки надолу към своя приемник с гордо — или поне така предполагаме — изражение.

Торите са много ревниви към връзката си с Чърчил. Това е въпрос на емблема, на политическо чувство за собственост. Те мислят за него така, както гражданите на Парма мислят за formaggio parmigiano.

Той е най-големият им коз, най-ценната им собственост, звездата, спечелила световната купа с хеттрик, най-великият капитан на отбора на торите. Така че понякога се чудя дали хората са напълно наясно с подозрението и съмненията, с които той е бил посрещнат от торите, когато е станал министър-председател през 1940 г. — и дали знаят за отровната злоба, с която торите просъсквали името му.

За да поведе страната си по време на война, Чърчил е трябвало да се справи не само със сериозните "мюнхенци" — Халифакс и Чембърлейн — а и със стотици тори, които са облъчени да мислят за него като за опортюнист, предател, дърдорко, егоист, негодник, простак, страхливец, а в няколко добре отразени от медиите случаи — и откровен пияница.

Видяхме как те аплодираха бурно Чембърлейн и почти не реагираха на появата на Чърчил при влизането му в Камарата на общините за първи път като министър-председател на 13 май 1940 г. (събитие, което разтърсва дори самия Чърчил: "Няма да се задържа дълго", казва той при напускането на пленарната зала). Враждебността продължава. От мястото си в парламентарната галерия за медиите Пол Айнциг, кореспондентът на Файненшъл Нюз, успява добре да вижда торите и ясно забелязва неприятното им отношение.