Савако Арийоши - Съпругата на доктор Ханаока

Кае се заслуша в свекъра си, който, с позамаяна вече глава, се бе заел да разказва историята на семейството, водещо началото си едва ли не от император Битацу 15. След самотата, която бе почувствала в началото, сега тя се радваше на обземащото я чувство на почит към тези хора. Не съзнаваше, че когато човек попадне в нова среда, отначало винаги му е интересно. Познаваше само живота в бащиния си дом, където отдавна всичко й бе познато и омръзнало. Наомичи вече бе стигнал до произхода на фамилното си име. Според него „Ханаока“ идело от името на едно село в провинция Кавачи, недалеч от Осака, където някой си Горо Вада някога се бил заселил. Окацу и Корику започнаха да прибират масата. Кае понечи да стане, но Оцуги не й даде:

— Недей, недей! Седи си там, до мястото на младоженеца, и слушай. Сега идва най-важното. От Горо Вада до твоя свекър има шест поколения. Ние сме слушали тази история много пъти, но за тебе ще е интересно. Не се безпокой, ако не успееш да запомниш всичко — ще има да я слушаш още много.

Побелялата коса на Наомичи беше оредяла. Както винаги небрежен към външността си, той не се бе постарал дори да се среши както трябва. Косата му беше събрана на хлабав възел, при това вързан накриво. Около очите му имаше цяла мрежа от бръчици, но червенината на бузите му придаваше бодър вид. Едрата му фигура изпълваше раираното памучно кимоно и късото хаори 16с извезана пауловния — фамилния герб. Голямото дърво от герба сякаш символизираше едрия ръст на стопанина. Немарливият вид на Наомичи особено биеше на очи в сравнение със спретнатата, както винаги, Оцуги. Но Кае го слушаше внимателно — не само защото се чувстваше задължена да изучи корените на рода Ханаока. Тя наистина бе завладяна от дългата история, с която свекърът й искаше да изтъкне и постоянния стремеж към покоряване на високи цели, който бил характерен за семейството. Наомичи разказваше надълго и нашироко и на моменти изглеждаше, че се увлича от собствения си глас:

— Кой каквото ще да казва, но дългът на лекаря е да спасява човешкия живот. Когато някой болен умре, сърцето ми се изпълва със скръб дори когато човекът си е отишъл просто от старост. Разбира се, един лекар не трябва да показва чувствата си, това би навредило на името му… Та докъде бях стигнал? Да — аз, значи, съм вторият в рода, който се е посветил на медицината, а Умпеи ще е третият. Много грешки сме допускали в миналото, прискръбни грешки, но едно трябва да кажа: никой от нашето семейство не е използвал медицината за лична облага! Знам, че някои хора ми се присмиват — те мислят, че прекалено се хваля с Умпеи. Но работата е там, че не гледам на него само като на мой син. Аз смятам, че е дошло времето, когато дървото на фамилията Ханаока ще роди истински плодове. Умпеи е този, който ще въплъти стремежите и мечтите на прадедите ни. Ние, потомци на самураи, не сме останали доволни от замяната на меча с плуга и затова сме се отдали на благородното дело да помагаме на своите съселяни. Ето, изпратихме третия си син в будистки храм в планината Коя — да стане монах, за да се моли за онези, които са умрели поради нашето неумение… или защото така им било писано. Нужни са близо сто години, за да се роди един велик човек, а семейство Ханаока се занимава с медицина от около един век. Така че предопределението на съдбата скоро ще се прояви. Умпеи ще бъде този велик човек!

Привършили работата в кухнята, сестрите се върнаха в общата стая. Всички слушаха Наомичи — и Оцуги, и Окацу, и Корику, и момиченцата кимаха в знак на съгласие, въпреки че всичко им бе добре познато. Кае се възхити от вниманието, с което слушаха бащата. Голямо впечатление й направи и самият Наомичи, макар да знаеше, че всички в околността му се подиграват. Докато той говореше, у нея започна да се заражда чувството на гордост от това, че великият човек в неговия разказ бе нейният съпруг. Голяма чест й беше оказала Оцуги, като я избра за негова жена.

Наомичи продължи да разказва до среднощ.

— Отдавна, още преди да се роди Умпеи, бях определил бъдещето му. Решил бях, че преди всичко трябва да си намеря умна, красива жена, която ще роди моите деца. И затова, като чух за болестта на Оцуги, разбрах, че това е случаят, който съдбата ми изпраща.

Кае хвърли крадешком поглед към Оцуги, но тя слушаше Наомичи без ни най-малък признак на смущение. Мина й през ума, че по същата причина семейство Ханаока бяха поискали и нея за снаха. Вълна от неизпитана дотогава радост я заля, като осъзна ролята, която й се отреждаше в рода Ханаока.