Кен Фоллетт - Зимата на света

— Благодаря.

— Моля, господине — отвърна му тя и по някаква причина направи лек поклон.

Мъжете се засмяха. Един от тях попита:

— Нов сътрудник, а, Йохман?

Тогава Карла разбра, че всичко е наред.

Бързо напусна стаята и се върна в кабинета на майка си. Не свали палтото — сградата беше студена. Огледа се. На бюрото имаше телефон, пишеща машина и две топчета хартия и индиго. До телефона в рамка стоеше фотография на Карла и Ерик заедно с баща им. Снимката бе направена преди няколко години в слънчев ден на плажа на езерото Ванзее, на двадесет километра от центъра на Берлин. Баща й бе по къси панталони. Всички се смееха. Снимката беше отпреди Ерик да започне да се прави на тежък и сериозен мъж. Другата снимка, окачена на стената, показваше майка й с героя на социалдемократите Фридрих Еберт, първият президент на Германия след войната. Бяха се снимали преди около десетина години. Карла се усмихна при вида на безформената рокля с ниска талия на майка си и на момчешката й подстрижка — явно тогава модата е била такава. На книжната лавица се мъдреха справочници „Кой кой е“, телефонни указатели, речници на няколко езика, атласи — но нищо за четене. В чекмеджето на бюрото намери моливи, няколко чифта нови официални ръкавици, все още опаковани, пакетче кърпички и бележник с имена и телефонни номера. Карла нагласи календара на днешната дата — 27 февруари 1933 година. После постави лист хартия в пишещата машина и напечата пълното си име — Хайке Карла фон Улрих. На петгодишна възраст тя бе обявила, че не харесва името Хайке и че иска всички да я наричат с второто й име; за нейна изненада, семейството й се съгласи. Всеки клавиш на пишещата машина караше една метална пръчица да се надигне, да удари хартията през напоена с мастило лента и да отпечата буква. Случайно натисна два клавиша и пръчиците се закачиха една за друга. Опита да ги раздели, но не успя. Натисна още един клавиш, но и това не помогна — преплетените пръчици вече бяха три. Тя простена — вече имаше неприятности. Някакъв шум от улицата привлече вниманието й. Отиде до прозореца. Неколцина от кафявите ризи маршируваха по улицата и крещяха лозунги: „Смърт на евреите! Смърт на евреите!“ Карла не можеше да проумее какво толкова ги вбесява в евреите, които изглеждаха като всички останали с изключение на религията. Смая се, когато видя фелдфебела Шваб начело на групичката. Тя го съжаляваше, когато го уволниха — знаеше, че няма да му е лесно да си намери друга работа. В Германия имаше милиони безработни. Баща й твърдеше, че има икономическа депресия. Майка й обаче постави въпроса:

— Как да държим в дома си човек, който краде?

Виковете им се промениха:

— Долу еврейските вестници! — носеше се в синхрон. Един от мъжете хвърли нещо и на вратата на един от националните вестници се залепи гнил домат. После, за ужас на Карла, те се насочиха към сградата, в която се намираше тя. Отдръпна се и надзърна от крайчеца на прозореца с надеждата да не я забележат отвън. Един от демонстрантите хвърли камък. Той удари прозореца на Карла, без да го счупи, но тя извика от уплаха. Миг по-късно влезе една от машинописките, млада жена в червена барета. — Какво става? — попита тя, после погледна през прозореца. — О, Боже. Кафявите ризи влязоха в сградата и Карла чу тропота на ботуши по стълбите. Беше уплашена: какво ли щяха да направят? Фелдфебел Шваб влезе в кабинета на майка й. Щом видя двете жени, се поколеба за малко, но след това се настрои решително. Хвана пишещата машина и я хвърли през прозореца; тя разби стъклото. Карла и машинописката изпищяха.

Нахлуваха още кафяви ризи и крещяха лозунгите си.

Шваб сграбчи машинописката за ръката:

— Казвай къде е сейфът, скъпа моя?

— В картотеката! — отвърна тя ужасено.

— Покажи ми къде е.

— Да, сега!

И той я изтласка от стаята.

Карла заплака, но после се застави да спре.

Реши да се скрие под бюрото, но се отказа. Не искаше да им показва колко е уплашена. Нещо вътре в нея искаше да ги предизвика.

Отиде на прага и погледна по коридора.

Щурмоваците влизаха и излизаха от кабинетите, но още не бяха достигнали далечния край на етажа. Карла не знаеше дали хората в съвещателната зала са могли да чуят шума.

Тя затича по коридора, но я спря рязко изпищяване. Погледна в една от стаите и видя как Шваб здраво друса машинописката с червената барета и й крещи:

— Къде е ключът?

— Не знам, кълна се, наистина не знам! — извика жената. Карла се ядоса. Шваб нямаше право да се отнася с една жена по такъв начин.