Кен Фоллетт: Зимата на света

Тръгнаха със забързана крачка.

— Гледай да не досаждаш много в редакцията — обърна се към нея майка й. Умолителният тон трогна Карла и тя се засрами, че я кара да се тревожи. Обеща си да се държи безукорно. Пътем майка й се поздрави с няколко души — откакто Карла се помнеше, майка й водеше колонката си, та в журналистическите среди я познаваха добре. Всички се обръщаха към нея с „Лейди Мод“ на английски. Близо до сградата, където беше редакцията на Демократ, те срещнаха познато лице: фелдфебел Шваб. Той се бе сражавал заедно с баща й в Голямата война и все още се носеше с военна подстрижка. След войната работеше като градинар — най-напред за дядото на Карла, а после за баща й — ала открадна пари от портмонето на майка й, и баща й го уволни. Сега носеше грозната военна униформа на щурмоваците от СА — кафявите ризи, които не бяха войници, а нацисти с властта на помощна полиция.

Шваб произнесе високо:

— Добро утро, госпожо фон Улрих.

Явно не изпитваше срам, за това че е бил крадец. Дори не докосна шапката си.

Майка й му кимна хладно и го подмина.

— Чудя се какво ли търси тук — промърмори тя на себе си, докато влизаха. Списанието заемаше първия етаж на модерна сграда с кантори. Карла знаеше, че едно дете няма да бъде посрещнато с изблици на радост, и се надяваше да могат да стигнат кабинета на майка й, без да ги видят. Но на стълбите срещнаха господин Йохман. Той бе едър мъж с очила с дебели стъкла. — Какво е това? — рязко произнесе той, без да вади цигарата от устата си. — Да не би да сме отворили детска градина напоследък?

Майка й не реагира на грубата му забележка.

— Мислех си за коментара Ви вчера — започна тя. — За това как младите хора си въобразяват, че журнализмът е бляскава професия, и как не разбират колко много здрава работа е необходима.

Той се намръщи.

— Това ли съм казал? Е, определено е истина.

— Затова доведох дъщеря си да види истината. Смятам, че ще бъде добре за образованието й, особено ако ще става писател. Ще представи пред класа си доклад за посещението си тук. Сигурна бях, че ще одобрите. Майка й си измисляше всичко на момента, но Карла си рече, че звучи убедително. Тя самата почти го повярва. Най-после копчето за задействане на чара беше натиснато. — Нямахте ли важен посетител от Лондон днес? — попита я Йохман. — Да, Етел Лекуит, но тя е стар приятел — познава Карла още от бебе.

Йохман поомекна.

— Хмм. Добре, имаме редакционна сбирка след пет минути, след като си купя цигари. — Карла ще ви вземе — обърна се майка й към нея. — Магазинът за тютюневи изделия е три номера по-надолу. Господин Йохман пуши марка „Рот-Хендле“. — О, това ще ми спести излизането — и главният редактор връчи на Карла монета от една марка.

Майка й продължи:

— Щом се върнеш, ще ме намериш горе на стълбището, до сигнализацията за пожар. Обърна се, с доверителен жест хвана Йохман за ръката и двамата се заизкачваха: — Според мен, броят ни от миналата седмица е най-доброто нещо, което сме правили. Карла изтърча на улицата. Майка й се бе изплъзнала с типичната си смесица от дързост и флирт. Понякога тя казваше: — Ние, жените, трябва да използваме всяко оръжие, с което разполагаме. Карла се замисли и стигна до извода, че е използвала тактиката на майка си, за да бъдат докарани с колата от господин Франк. Може би тя все пак беше като майка си. Може би и затова майка й се бе усмихнала така странно — явно виждаше себе си преди тридесет години. В магазина имаше опашка. Очевидно половината берлински журналисти си купуваха дневните запаси. Най-накрая Карла получи кутията „Рот-Хендле“ и се завърна в сградата на Демократ. Лесно намери пожарната аларма — голяма ръчка, закачена за стената — но майка й не бе в кабинета си. Явно беше на редакционната сбирка. Карла тръгна по коридора. Всички врати бяха отворени, а повечето от стаите — празни, като изключим няколко жени, изглежда — машинописки и секретарки. В дъното на коридора, зад един ъгъл, се намираше затворена врата с надписа „Съвещателна зала.“ Карла можеше да чуе спорещите мъжки гласове. Почука на вратата, но не получи отговор. Постоя за малко, натисна дръжката и влезе. Стаята бе изпълнена с тютюнев дим. Около дълга маса бяха насядали осем или десет души. Единствената жена бе майка й. Всички замлъкнаха изненадано, когато Карла достигна масата и подаде на Йохман цигарите и рестото. Мълчанието им я караше да си мисли, че е сторила нещо нередно, задето е влязла.

Йохман обаче каза само: