Кен Фоллетт: Зимата на света

— Фрида има дребна шарка! — съобщи им тя.

— Лоша работа! — отвърна майка й. — Как е тя?

— Зле. Трескава е и има кашлица. Но според Ротман ще се оправи. Все пак сме под карантина.

— Ясно. Ти карала ли си това?

— Да — като ученичка.

— И Вернер — спомням си как се бе изринал целият. Ами съпругът ти?

— Луди е боледувал от шарка като малък.

И двете жени изгледаха Карла. Тя не беше боледувала от шарка и разбра, че няма да може да прекара деня с Фрида.

Карла се разочарова, а майка й реагира по-зле.

— Тазседмичният ни брой е посветен на изборите — аз не мога да отсъствам. Изглеждаше объркана. Възрастните бяха много обезпокоени от изборите през следващата неделя. Майка й и баща й се бояха, че националсоциалистите могат да се представят достатъчно добре, за да овладеят напълно правителството. — Освен това, гостува ми моята най-стара приятелка от Лондон. Дали ще мога да убедя Валтер да си вземе почивен ден и да гледа Карла? — Защо не му звъннеш по телефона? — попита я Моника. Малцина хора имаха домашен телефон и семейство Франк бяха едни от тях. Карла и майка й влязоха в хола. Апаратът стоеше на масичка с тънки крака току до вратата. Майка й вдигна слушалката и даде номера на кабинета на баща й в сградата на Райхстага. Свързаха я и тя му обясни положението. Около една минута само слуша, после се ядоса: — Списанието ми ще призове сто хиляди читатели да подкрепят кампанията на Социалдемократическата партия — поде тя. — Наистина ли днес имаш да вършиш нещо по-важно от това? Карла можеше да се досети как ще завърши спорът. Знаеше, че баща й я обича много, но в продължение на единадесет години той не я бе гледал дори един ден. Бащите на всичките й приятелки бяха същите. Мъжете просто не вършеха такива неща. Понякога обаче майка й се държеше, сякаш е забравила правилата, по които живеят жените. — В този случай просто ще трябва да я взема в работата със себе си — обясни майка й в слушалката. — Тръпки ме побиват какво ли ще изтърси Йохман. — Господин Йохман бе началникът й. — През повечето време той не е кой знае какъв феминист. Карла не обичаше да се разправят, а само за деня това се случваше за втори път. Така целият свят изглеждаше нестабилен. Караниците я плашеха много повече от нацистите. — Хайде да вървим — обърна се към нея майка й и тръгна към вратата.

Дори няма да видя Вернер, помисли си кисело Карла.

Тогава в хола се появи бащата на Фрида, румен мъж с черни мустачки, енергичен и жизнен. Той любезно поздрави майка й и тя се спря, за да поговори учтиво с него, докато Моника му помагаше да се напъха в черно палто с кожена яка.

Стигна до стълбището и извика:

— Вернер! Тръгвам без теб!

Наложи сива филцова шапка и излезе.

— Готов съм, готов съм!

Вернер изтича надолу по стълбите като танцьор. Бе висок като баща си, но по-красив, с дълга червеникаворуса коса. Под мишница стискаше кожена чанта, очевидно пълна с книги; в другата си ръка държеше кънки за лед и хокеен стик. Спря устрема си и много възпитано произнесе:

— Добро утро, госпожо фон Улрих.

После продължи по-свойски:

— Здравей, Карла. Сестра ми е болна от шарка.

Карла усети как се изчервява без никаква причина.

— Зная — отвърна тя. Напъна се да измисли някакви очарователни или приятни думи, но нищо не излезе. — Никога не съм я карала и затова не мога да я видя. — Карах я като дете — отговори Вернер, сякаш разказваше за отдавна отминало време. — Трябва да бързам — извинително добави той. Карла обаче не искаше да се разделя с него толкова бързо и го последва навън. Ритер държеше задната врата отворена. — Каква кола е тази — попита дъщерята на Мод фон Улрих. Момчетата винаги бяха добре осведомени за колите.

— Мерцедес Бенц W10 , лимузина.

— Изглежда много удобна машина — Карла долови полуизненадания-полуразвеселен поглед на майка си.

Вернер я попита:

— Искаш ли да се повозиш с нея?

— Ще бъде чудесно.

— Ще попитам баща си — и Вернер напъха главата си в колата и каза нещо.

Карла чу отговора на господин Франк:

— Разбира се, но побързайте!

После тя се обърна към майка си:

— Можем да влизаме в колата!

Майка й се поколеба само за миг. Не харесваше политическите симпатии на господин Франк — той даваше пари на нацистите — но нямаше да откаже возене с отоплена кола в една студена сутрин. — Много мило от твоя страна, Лудвиг — благодари му тя. Влязоха. В задното отделение имаше място за четирима души.

Ритер подкара плавно.