Кен Фоллетт - Зимата на света

— Отивате на улица „Кох“, предполагам? — попита господин Франк. Много вестници и издателства имаха кантори на тази улица в квартала „Кройцберг“. — Моля те, не се отклонявайте от пътя си. „Лайпцигерщрасе“ е съвсем подходящо. — С удоволствие ще те откарам до вратата — но предполагам, че не желаеш колегите ти, подкрепящи левицата, да те виждат как излизаш от автомобила на един оял се плутократ. Тонът на гласа му бе отчасти шеговит, отчасти враждебен.

Майка й му отвърна с очарователна усмивка.

— Не си се оял, Луди — само си малко закръглен.

После го потупа отпред по палтото.

— Търсех си го — засмя се той. Напрежението спадна. Господин Франк хвана говорната тръба и нареди нещо на Ритер. Карла бе направо замаяна, че е в колата с Вернер, и искаше да се възползва от това, за да му говори, но в началото не можеше да измисли за какво. Истината е, че искаше да го попита: — Както си по-голям, мислиш ли, че можеш да се ожениш за тъмнокосо, зеленооко и умно момиче, което е с три години по-малко от теб?

Вместо това тя погледна кънките му и го попита:

— Мач ли имаш днес?

— Не, само ще тренирам след училище.

— Какъв си в отбора? — Тя не разбираше нищо от хокей на лед, но в отборните спортове винаги имаше различни позиции.

— Дясно крило.

— Този спорт не е ли опасен?

— Не и ако си бърз.

— Сигурно си добър кънкьор.

— Не се пързалям зле — отвърна скромно той.

Карла още веднъж забеляза как майка й я гледа със загадъчна усмивчица. Дали бе усетила какво изпитва дъщеря й към Вернер? Карла почувства как се изчервява отново. Тогава колата спря край някакво училище. Вернер излезе, каза „Довиждане на всички!“ и изтича през вратите право в двора. Ритер продължи покрай южния бряг на канала Ландвер. Карла гледаше баржите; въглищата в тях бяха покрити със сняг като планински върхове. Чувстваше се разочарована. Смяташе да прекара повече време с Вернер — намекна, че желае возене с колата, и после говори за хокей на лед.

За какво ли би искала да му говори? Не знаеше.

Господин Франк каза на майка й:

— Прочетох колонката ти в Демократ.

— Надявам се, че ти е харесала.

— Неприятно ми е да видя как пишеш неуважително за нашия канцлер. — Смяташ, че журналистите трябва да пишат за политиците с уважение? — живо му отвърна майка й. — Това е твърде радикално. Тогава националсоциалистическата преса трябва да е учтива по отношение на съпруга ми! А това няма да им се хареса. — Не за всички политици, разбира се — раздразнено продължи Франк. Пресякоха задръстеното кръстовище на „Потсдамския площад“. Коли, трамваи, конски каруци и пешеходци създаваха хаос.

Майка й попита:

— Не е ли по-добре пресата да може да критикува всеки в еднаква степен? — Чудесна идея — прозвуча в отговор. — Но вие, социалистите, живеете в някакъв свят на мечтанията. Ние, практичните хора, знаем, че Германия не може да живее от идеи. Хората трябва да имат хляб, обувки и въглища. — Напълно съм съгласна — отвърна майка й. — Самата аз мога да използвам повече въглища. Но аз искам Карла и Ерик да пораснат като граждани на свободна страна. — Надценяваш свободата. Тя не прави хората щастливи. Те предпочитат да ги водят. Аз искам Вернер, Фрида и горкият Аксел да израснат в страна, която е горда, дисциплинирана и единна. — И за да е единна, се налага млади пройдохи в кафяви ризи да бият някой стар евреин, който държи бакалски магазин? — Политиката е груба работа. Нищо не можем да направим по въпроса. — Напротив. Ти и аз сме водачи, Лудвиг, всеки от нас по своему. Наша отговорност е да направим политиката по-малко груба — по-почтена, по-разумна, с по-малко насилие. Не се ли стремим към това, не изпълняваме патриотичния си дълг.

Господин Франк изсумтя.

Карла не знаеше много за мъжете, но разбираше, че не им допада жените да им четат лекции за задълженията им. Тази сутрин майка й явно бе забравила да натисне копчето за задействане на чара си. Така или иначе всички бяха напрегнати. Близките избори ги бяха изтормозили.

Колата стигна „Лайпцигер плац“.

— Къде да ви оставя? — хладно запита господин Франк.

— Тук ще е отлично — отговори му майка й.

Франк потропа по разделителното стъкло. Ритер спря колата и се втурна да отваря вратата.

Мод рече:

— Надявам се Фрида да се оправи скоро.

— Благодаря ти.

Двете излязоха и Ритер затвори вратата.

Редакцията беше на няколко минути, но майка й явно не желаеше да остава повече в колата. Карла се надяваше тя да не се е скарала завинаги с господин Франк. Това можеше да затрудни вижданията й с Фрида и Вернер, което пък изобщо нямаше да й хареса.