Кен Фоллетт - Зимата на света

Ада изглеждаше ужасена.

— Какво е станало?

— Не зная. Трябва да бъдат направени изследвания.

— Той ще бъде ли добре?

— Лекарите в болницата ще направят всичко по силите си. Останалото е в Божиите ръце. Ерик се сети, че евреите почитат същия Бог, когото почитат и християните. Беше лесно човек да забрави този факт.

Ротман продължи.

— Смяташ ли, че можеш да станеш и да дойдеш с мен в болницата, Ада? Ти трябва да храниш мъничкия.

— Толкова съм уморена — отвърна му тя.

— Тогава си отдъхни за минута-две. Но не за повече, понеже бебето трябва да бъде прегледано скоро. Карла ще ти помогне да се облечеш. Аз ще чакам горе.

После заговори на Ерик е лек присмех:

— Ела с мен, малки националсоциалисте.

На Ерик му идеше направо да заскимти. Снизхождението на доктор Ротман бе по-лошо дори и от презрението на жена му.

Когато излизаха, Ада попита:

— Докторе?

— Да, скъпа моя.

— Казва се Курт.

— Чудесно име — отвърна й той и излезе, последван от Ерик.

Първият работен ден на Лойд Уилямс като помощник на Валтер фон Улрих беше и първият ден на новия парламент. Валтер и Мод се бореха отчаяно за спасението на крехката демокрация на Германия. Лойд бе отчаян колкото тях — първо, защото бяха добри хора, които малко или много познаваше цял живот; второ, защото се боеше, че Британия може да последва Германия право в преизподнята. Изборите не бяха решили нищо. Нацистите спечелиха четиридесет и четири процента — повече от предишния път, но все още под желаните от тях петдесет и един. Валтер виждаше някаква надежда. На път за откриването на парламента той обясни: — Дори с големи фалшификации те не успяха да спечелят гласовете на мнозинството от немците.

Удари с юмрук по кормилото.

— Каквото и да приказват, те не са популярни. И колкото по-дълго останат на власт, толкова по-добре ще усетят хората злината им.

Лойд не бе толкова уверен.

— Те закриха опозиционни вестници, хвърлиха депутати от Райхстага в затвора, корумпираха полицията — възрази той. — И въпреки това четиридесет и четири на сто от немците одобряват? За мен това не е добър знак. Сградата на Райхстага бе твърде засегната от огъня и всъщност неизползваема, тъй че парламентът се събираше в зданието на Опера „Крол“, на отсрещната страна на „Кьонигсплац“. „Крол“ представляваше огромен комплекс — три концертни зали, четиринадесет по-малки аудитории, ресторанти и барове. При пристигането им ги очакваше изненада. Мястото беше обкръжено от хора от СА. Около входовете се тълпяха депутатите и помощниците им и се опитваха да влязат. Валтер бе вбесен: — Така ли смята Хитлер да постигне своето — като ни пречи да влезем в сградата? Лойд видя, че вратите са завардени от щурмоваци. Те допускаха хората в националсоциалистическа партийна униформа напълно свободно, но всички останали трябваше да покажат удостоверенията си за самоличност. Някакъв хлапак, по-малък от Лойд, го изгледа презрително, преди неохотно да го пусне да влезе. Това си беше най-обикновено сплашване. Лойд усети как започва да ври отвътре. Той мразеше да го тормозят и знаеше, че може да събори хлапака в кафявата риза с едно хубаво ляво кроше, но се насили да остане спокоен, обърна се и влезе през вратата. След боя в Народния театър майка му прегледа яйцевидната цицина на главата и му нареди да се връща в Англия. Той я предума, но тя без малко го убеди. Според нея той нямаше усет за опасността, но това не бе съвсем вярно. Понякога синът й изпитваше уплаха, но тя винаги го караше да бъде войнствен. Инстинктът му го караше да напада, а не да се оттегля. Това плашеше Етел. Ироничното беше, че тя беше абсолютно същата. Не се върна у дома. Беше уплашена, но едновременно с това и развълнувана да бъде в Берлин в повратен момент от историята на Германия; беше и разгневена от видените от нея насилие и репресии; и бе убедена, че може да напише книга, в която да предупреди хората с демократични убеждения в другите страни за тактиката на фашистите. — Ти си по-тежък случай и от мен — рече й Лойд и тя не можа да му отвърне нищо. В сградата на операта гъмжеше от хора от СА и СС, като много от тях бяха въоръжени. Бяха поставени като караул пред всяка врата; погледите и жестовете им дишаха омраза и презрение към всички, които не подкрепят нацистите. Валтер вече закъсняваше за срещата на парламентарната група на Социалдемократическата партия. Лойд се затича из операта в търсене на точната стая. Надникна в залата и видя как висналото от тавана гигантско знаме с пречупения кръст господства над цялото помещение. Първата точка от дневния ред при започването на сесията в същия ден следобед щеше да бъде Законът за извънредните пълномощия — разрешителното за Хитлеровия кабинет да законодателства без одобрението на Райхстага. Предлаганата от този закон перспектива бе ужасна. Той щеше да превърне Хитлер в диктатор. Репресиите, сплашването, насилието, изтезанията и убийствата, изпитани от Германия през последните няколко седмици, щяха да се превърнат в система. Това бе немислимо. Лойд обаче не можеше да си представи който и да е парламент по света да гласува подобен закон. По този начин депутатите щяха да се отстранят сами от властта. Това би било политическо самоубийство. Той намери социалдемократите в една малка аудитория. Събранието им вече беше започнало. Лойд подкани Валтер да върви там, а после го изпратиха за кафе. Докато чакаше на опашката, се оказа зад блед, напрегнат на вид млад мъж, облечен в черно като за погребение. Немският език на Лойд бе станал по-плавен и разговорен, и той вече беше достатъчно уверен да завърже разговор с непознат човек. Научи, че младежът в черно се казва Хайнрих фон Кесел. Той работеше същото като Лойд — неплатен помощник на баща си, Готфрид фон Кесел, депутат от партията на Центъра, тоест от католическата партия. — Баща ми много добре познава Валтер фон Улрих — обясни Хайнрих. — И двамата са били аташета в немското посолство в Лондон през четиринадесета година. Светът на международната политика и дипломация е твърде малък, помисли си Лойд. Хайнрих му изложи възгледа си, че отговорът на проблемите на Германия бил във връщането към християнската вяра. — Не съм кой знае какъв християнин — откровено си призна Лойд. — Надявам се забележката ми да не Ви обиди. Дядо ми и баба ми са уелски фундаменталисти, ала майка ми е индиферентна, а вторият ми баща е евреин. Понякога посещаваме евангелската църква „Голгота“ в Олдгейт, главно понеже пасторът е член на Лейбъристката партия.