Кен Фоллетт - Зимата на света

— Карла има много повече ум от теб.

— Ада каза, че водите й са изтекли — Ерик не знаеше какво означава това, но му беше прозвучало като нещо важно. С израз на отвращение на лицето госпожа Ротман се върна в приемната.

Старецът в ъгъла занарежда:

— Всички ние сме мръсни евреи, докато не ви потрябва помощта ни! И тогава: „Моля Ви, елате, доктор Ротман!“, и „Какво бихте ме посъветвали, господин адвокат Кох?“, и „Дайте ми назаем сто марки, господин Голдман“, и…

Спря го пристъп на кашлица.

От хола излезе момиче на около шестнадесет години.

Ерик си каза, че това трябва да е Ева, дъщерята на Ротман. Не я бе виждал от години. Гърдите й вече се бяха оформили, но все още беше пухкавичка и не особено красива. Тя го запита:

— Баща ти ли те остави да влезеш в Хитлерюгенд?

— Той не знае — отвърна й Ерик.

— Охооо — изкоментира Ева. — Значи си го загазил.

Той прехвърли погледа си от нея на вратата на приемната и продължи. — Мислиш ли, че баща ти ще дойде? Майка ти ми се разсърди ужасно. — Ще дойде, разбира се — отговори му Ева. — Ако хората са болни, той им помага.

Гласът й стана презрителен:

— Той не се интересува от расата или от политическите им симпатии. Ние не сме нацисти.

И тя си излезе отново.

Ерик беше сащисан. Не очакваше униформата да му създаде толкова големи неприятности. В училище тя изглеждаше нещо отлично на всички. Миг по-късно се появи и доктор Ротман. Той заговори на хората в чакалнята: — Ще се върна веднага, щом мога. Съжалявам, но бебетата не чакат уговорения час, за да се родят.

Изгледа Ерик.

— Хайде, млади човече, идвай с мен в колата, въпреки тази униформа. Ерик го последва и седна на пасажерското място на Дървесната жаба. Той обичаше колите и ужасно искаше да е достатъчно голям, за да може да шофира; обикновено харесваше возенето във всяка кола, харесваше да следи показанията на таблото и да изучава техниката на шофьора. Сега обаче се усещаше като на показ — седнал до един лекар-евреин в кафявата си риза. Ами ако господин Липман го видеше? Целият път бе една агония. За щастие, беше кратко — за няколко минути стигнаха дома на фон Улрих.

— Как се казва младата жена? — попита Ротман.

— Ада Хемпел.

— А, да, тя дойде на преглед при мен миналата седмица. Бебето е подранило. Добре, води ме при нея. Ерик го поведе навътре. Тогава чу бебешки плач. Вече се беше родило! Затича се към сутерена, следван от доктора. Ада лежеше по гръб. Леглото й бе подгизнало от кръв и нещо друго. Карла стоеше права и държеше мъничко бебе в ръцете си. То бе покрито със слуз. Нещо, прилично на дебела струна, излизаше от него и влизаше под полата на Ада. Очите на сестра му бяха разширени от ужас.

— Какво да правя? — извика тя.

— Направила си точно каквото трябва — успокои я доктор Ротман. — Задръж бебето така още минутка. Той седна до Ада, преслуша я, премери пулса й и я попита:

— Как се чувстваш, мила моя?

— Ужасно съм уморена — отвърна му тя.

Ротман кимна с удовлетворен вид. Отново се изправи и погледна бебето в ръцете на Карла.

— Момченце.

Ерик гледаше, едновременно омаян и погнусен, как докторът отвори чантата си, извади конец и върза две възелчета в струната. Междувременно говореше внимателно на Карла.

— Защо плачеш? Свършила си отлична работа.

Съвсем сама си изродила бебе. Нямали сте нужда от мен! Когато пораснеш, ще е добре да станеш доктор.

Карла се поуспокои и прошепна:

— Погледнете главата му.

Ротман трябваше да се наведе, за да я чуе.

— Мисля, че нещо с него не е наред.

— Знам.

Лекарят извади остри ножици и преряза струната между двата възела. Взе голото бебе от ръката на Карла, държеше го на една ръка разстояние и го изучаваше. Ерик не можеше да види нищо нередно, но пък и бебето бе толкова червено, сбръчкано и слузесто, че беше трудно да се каже. След миг на размишление докторът изрече:

— О, Боже!

Ерик се загледа по-внимателно и видя какво не беше наред. Личицето на бебето не бе симетрично. Едната страна беше нормална, но от другата главата изглеждаше вдлъбната, а и окото бе някак странно.

Ротман върна бебето на Карла.

Ада простена отново и сякаш се опъна.

Щом тя се отпусна, Ротман бръкна под полата й и извади някаква противна буца, прилична на парче месо.

— Ерик — обърна се той — донеси ми вестник.

— Кой? — попита го момчето. Родителите му купуваха главните ежедневници всеки ден. — Който и да е, момчето ми — спокойно му обясни докторът. — Не ми трябва, за да го чета. Ерик изтича нагоре и намери вчерашния брой на Фосише Цайтунг. Слезе обратно, докторът уви месестото нещо във вестника и го остави на пода. — Това се нарича плацента — обясни той на Карла. — Най-хубаво е после да го изгорите. След това седна отново на края на леглото и заговори: — Ада, мое мило момиче, ти трябва да бъдеш много смела. Твоето бебе е живо, но с него може и да е станало нещо лошо. Ние ще го измием и ще го повием, за да му е топло, а после трябва да го заведем в болницата.