Кен Фоллетт - Зимата на света

И двамата чуха вика.

Ерик погледна Карла и попита:

— Какво беше това?

Сестра му се намръщи:

— Струва ми се, че беше Ада. И тогава дочуха по-ясно вика:

— Помощ!

Ерик стана, но Карла го изпревари. Той я последва. Стаята на Ада бе в сутерена. И двамата изтичаха надолу по стълбите и влязоха в малката спалня. До стената имаше тясно единично легло. На него лежеше Ада с изкривено от болка лице. Полата й беше мокра, а на пода имаше някаква локва. Ерик не можеше да схване видяното. Да не би да се беше изпуснала? Това го плашеше. В къщата нямаше други възрастни хора. Той не знаеше какво да прави. И Карла бе уплашена — Ерик можеше да го види на лицето й — но не изпадна в паника, а попита:

— Ада, какво става?

Гласът й прозвуча странно спокойно.

— Водите ми изтекоха.

Ерик не разбираше какво означава това.

Не го разбираше и Карла.

— Не те разбирам — каза тя.

— Това означава, че бебето ми излиза.

— Ти си бременна? — смая се сестра му.

— Но ти не си омъжена! — произнесе Ерик.

Карла го прекъсна гневно:

— Мълчи, Ерик — нищо ли не знаеш?

Разбира се, той знаеше, че жените могат да раждат бебета, дори и когато не са омъжени — само не и Ада! — Затова отиде на лекар миналата седмица — продължи Карла.

Ада кимна в съгласие.

Ерик все още опитваше да свикне с мисълта:

— Мислиш ли, че нашите знаят?

— Разбира се. Просто не са ни казали. Донеси кърпа.

— Откъде?

— От сушилнята за дрехи на стълбищната площадка горе.

— Чиста ли?

— Чиста, разбира се!

Ерик изтича по стълбите, грабна малка бяла кърпа от сушилнята и се върна долу тичешком. — Няма да свърши много работа — процеди Карла, но я взе и подсуши краката на Ада.

Прислужницата й каза:

— Усещам, че бебето скоро ще дойде, но не знам какво да правя.

После заплака.

Ерик гледаше Карла. Сега тя отговаряше за всичко. Нямаше значение, че е по-голям — той разчиташе тя да взема решенията. Сестра му бе практична и остана спокойна, но Ерик усещаше, че тя се бои и самообладанието й е крехко. Във всеки момент може да се пречупи, каза си той.

Карла отново се обърна към него.

— Отиди и доведи доктор Ротман. Знаеш къде е кабинетът му. Ерик изпита огромно облекчение, че получава задача, която е по силите му. После се сепна:

— Ами ако го няма?

— Тогава питай госпожа Ротман какво да правиш, идиот такъв! Тръгвай — тичай! Ерик зарадвано излетя от стаята. Нещата в нея бяха тайнствени и ужасяващи. Вземаше стъпалата през две и изхвърча от входната врата. Поне му се отдаваше да тича. Кабинетът на доктора беше на близо километър разстояние. Ерик премина в бърз тръс. Тичаше и мислеше за Ада. Кой ли бе бащата на бебето й? Спомни си, че миналото лято тя ходи няколко пъти на кино с Паул Хубер. Бяха ли спали заедно? Със сигурност! Ерик и приятелите му си говореха много за секса, но в действителност не знаеха нищо по въпроса. Къде го бяха правили Паул и Ада? Дали не в киносалона? Хората не трябваше ли да лежат заедно? Беше напълно объркан. Кабинетът на доктор Ротман бе разположен на една от по-бедните улици. Ерик беше чувал майка си да казва, че Ротман е добър лекар, но той работеше с много хора от работническата класа, а те не можеха да плащат високи такси. Жилището му имаше кабинет за консултации и чакалня на партера; семейството живееше на горния етаж. На тротоара беше паркиран зелен Опел 4, малка грозна двуместна машина, известна като „Дървесната жаба“. Входната врата на къщата бе отключена. Останал без дъх, Ерик прекрачи прага и влезе в чакалнята. Натъкна се на старец, който кашляше в единия от ъглите, и на млада жена с бебе.

— Добър ден! — извика Ерик. — Доктор Ротман?

От приемната излезе съпругата на доктора. Ханелоре Ротман бе висока руса жена с изразителни черти на лицето; тя изгледа Ерик смъртоносно. — Как смееш да се появиш в този дом в такава униформа? Момчето се вкамени. Госпожа Ротман не бе еврейка, но мъжът й беше — а от вълнението Ерик го забрави.

— Прислужницата ни ражда! — обясни той.

— И искаш от един еврейски лекар да ти помогне?

Ерик направо се смая. Въобще не му беше хрумвало, че нападките на нацистите могат да накарат евреите да отвърнат със същото. Но изведнъж осъзна, че госпожа Ротман е напълно права. Хората с кафяви ризи крещяха „Смърт на евреите!“ Защо един лекар-евреин да помага на такива хора? Вече се чудеше какво да прави. Имаше и други лекари, разбира се — много лекари. Само че той не ги знаеше, а и не знаеше дали ще дойдат да преглеждат напълно непознат човек. — Сестра ми ме изпрати — промълви той едвам-едвам.